Бойко Ламбовски


Критика на поезията



© Бойко Ламбовски, автор, 1995



Съдържание

Някой ме вика
Страната ми подтичва...
Хартиен човек
Балтийски сонет
Поезията не е...
Така
Мразя...
Голямото щастие
Огън за саламандъра
Хилиастична поема
Още една голяма
Вода II
Пан
Тежка картечница
Всяка вечер...
Шивачът на апокалипсиса
Кахърна
Сашо Симов...
Ако ти си...
Мима Пъцина...
Трийсет весели мъже...
Осем декара...
Снощи...
Пети час...








Някой ме вика



                               1.


Понякога ме боли сърцето. Дърветата се навеждат
от порив на вятъра и наведени си остават.
Жена ми вдига вежди и забравя да си прибере веждите.
Светилото не захожда. Слънцето не изгрява.
Хората уж говорят, но е някак памучно -
по-точно: звук има, но не долавям артикулация.
Продължавам живота си почти с научен
интерес - вероятно така продължават манифестацията си
душите на Павловите кучета из вселената.

С тръбици в гърлата, като навирени ордени,
те следват учения неотстъпно и предано,
и мечтаят как някъде ще го догонят...

Гледам в упор своето неопределено отчаяние -
не блести като в пубертета, но е бездънно и глуховато.
Между Тук е случайно всичко и Тук нищо не е случайно
седя самоотвержено
                                 седя целият и
си държа главата.









                               2.


Няма как - ако тръгнеш из курортното селище -
ближейки сладолед нехайно или ей така - като зрител,
да не те парне жизнеността на горещите
удоволствия и жизнеността на танцуващите край тях пари.
В тази жизненост има нещо хем чудовищно, хем играчково,
и замислиш ли се, нейната антиномичност ще те разкъса,
като гледката на идиот с електрическа дърворезачка,
разбичващ кръстове с цел приобщаване към възкръсването.
И речеш ли да изпратиш погледа си на разузнаване -
пряко ученичката с най-главна надежда в чорапогащника,
пряко сиромаха, продаващ семки за оцеляване,
и пряко чорбаджията, нагъващ три порции от щастие,
стигаш до морето. Там като хала
един скутер се къпе в хохот: хипнотизиран ще го изгледаш.
Господ разбира се, акцентира върху морала,
но, изглежда, държи и на техническия напредък.









                               3.


Лесно е да си саркастичен - за това се искат
ум и водка или поне чувсво за недооцененост,
или пък състояние на хронична безсмисленост -
някои с години пребивават в такова... Авицена
би предписал месец на вода и фурми. Августин -
покаяние, молитви..., а Бате Рангел
би нарязал салатката, ако е домакин,
и би посъветвал да се съсредоточим върху главното -
шишето пред нас. По инерция мухабетът
би се концентрирал върху детайли от разни
хиперболизирани във въображението соарета
с приятни дами и т.н. Йох-леле. Еразъм
би заплакал Толстой би заритал футбол
ксендзът би се изкендзал над валенса и свободата
стичков големите цици на роза бутрос
който гали педали и си държиш главата.









                               4.


Понякога ме боли сърцето. Големият страх не идва
с лъвски рик, а тихо, като паяжинка полепва.
Големият страх обича да подхлъзва, а не да срива.
Големият страх харесва намека, цени шепота.
Против него се действа ярко! Например, ако
лежиш с температура - стани и се затъркаляй
в снега гол, или - когато те дебне някой,
хукни срещу му с крясъци: ей, ало, ало!

Това е рисковано, но да загубиш евентуално,
е по-добре, отколкото самият ти да си загуба.
Усмихни се на собственото си разкоординирано тяло,
и го вмъкни в гората. Щом минеш оврага,
кажи: "Здравей, дънер, здравей, шумка; колко
добре си лежите тук, здравейте, змия и цвете,
здравей, косе, здравей, бесе, здравей, билко и болко,
здравейте, река и риба, смърт и радост, здравейте."









                               5.


Юношата проумява с четене; отвъд буквите проумяваш
прехвърляйки трийсетте - полека - без ужас и без омая.
Точно както на Господ не се налага да проверява
какво вършим; той бегло се информира за какво мечтаем.
Започвам да се ослушвам - през тръбите на Комбината,
през пукането на пода и скърцането на материка,
през бъбрежа на телефона и през писъка на тревата
все по-често чувам: някой ме вика.

Някой ме вика в Русия, в земята някой ме вика,
вика ме в село Водна, в морето, в дъжда, в мрака...
в небето някой ме вика; даже когато отникъде
не се долавя нищо, аз знам - той чака.
Ще ми се да отвърна: - Имам да стягам още багажи,
тепърва ще се размърдвам - виж - замотал съм се като какавида...
Ще ми се да не казвам нищо, или нещо смешно да кажа,
но вместо това се чувам да произнасям: - Спокойно, ида.









                               *   *   *


Страната ми подтичва като старателно учениче,
преведено в ново училище по стечение на стеченията.
Страната ми все подтичва, все мечтае да е отличник,
а това в крайна сметка е тъжно и някак обречено.

Страната ми е тъжна страна - прилича на дете, построило
крепост от зурлоподобни формички за крем-карамел.
Страх го е в крепостта му, но кошмарите му са мили,
а наивността и жестокостта му нямат предел.









Хартиен човек

               На Норберт Рандов

Хартиеният човек ходи.
Хартиеният човек пише.
Хартиения човек често
го мокрят дъжд,
                бира
                и сълзи.

Хартиеният човек пребивава
в относителна безтегловност.
Духнат от вятъра даже
се прави на хвърковат.

Смачкан, хартиеният човек
става на малка топчица.
Може да бъде глътнат
и от хора,
и от закон.

Но когато се заизправя
в целия си хратиен ръст -
става голям и тънък,
много голям и тънък!

Тогава леко го лизва
любовната вощеница
и ето - настъпва празник
за цели осем секунди!









Балтийски сонет



Но кой може да бъде уверен, че съм тук
за пръв път, кой ще се опита да повлияе
на моето убеждение, и как; аз си спом
ням тия неприветливи плажове, това нис

ко, кафяво море, тая нива, разоравана от
дрезгави дракони, тия жълти, пластмасо
ви кофи за боклук, разхвърляни по цяло
то протежение. О, границата между во

дата и сушата е моята безсмъртна роди
на - никога няма да я предам, никога ня
ма да спра да се стремя към нея, да заб

равя как засмуква отгоре небето и как
съвсем до вълните лудо препускат най-не
зависимите камиони, които съм виждал.









                               *   *   *


           Поезията не е да се уплашиш преди да се родиш
Поезията е богобоязлив анархизъм
Божествен бунт срещу Бога
           Поезията не е изящество на мизантропията
           Не е аргументация на плача
Поезията е да установиш, че си единствения си враг
           Поезията не е умение да предвидиш
           и подредиш (да победиш)
Поезията е заговор на словесни терористи, държава за
избягали роби, вечен пир на безприютни анахорети

           Поезията не е да пиеш и да пееш
           не е да си пръснеш черепа
           или друг да го стори
           Поезията не е да накараш някого
           да се самозапали, да яде чаши
           или да спи с богата и грозна жена
Поезията е аутсайдерство за шампиони,
шампионат по катастрофалност и безразсъдство
           Поезията не е дъвка за скопци,
           не е целувка за беззъби
           и песен за глухи
           Поезията не е да си правиш кефа
           или да не си го правиш
           Поезията не е да си лъснеш обувките
           и да вдъхваш аромата на розите,
           не е да си бледа пиявица
           върху раната на собственото въображение

Поезията е скърцане на зъби,
звън на вериги и мечове,
отрязани фалоси и уши
Поезията е трън в челото
електрод в мозъка,
змийски съсък в съня
           Поезията не е да си фукльо с прехапан език,
           или срамежлив мародер
           край агонизиращия си дух
           Поезията не е да си нямаш
           любима или любовница,
           или пък да си имаш,
           не е да си хомосексуалист, навигатор, овчар
           или мъж в пардесю с лула и приятни обноски
Поезията е величествено нещастие
Поезията е перо
от крило на къртица,
благотворителен концерт
за електрони и божества
           Поезията не е да пишеш стихове
           не е да смучеш молива,
           не е да си самотник, глупак или графоман
Понякога е и това
           Поезията не е поезия,
           не е нещо, което си стува труда
Поезията е религия
за падащи ангели
и възземащи се бесове
           Поезията не е достатъчно
Поезията е всичко, което                   нямаш
имаш









Така



По индиански идва свободата,
възседнала бизон, енигматична
като зороастрийско предсказание,
и лесна като нож в ръкав на циганин.
И старците се мъчат по военному
да козируват, ала тя се смее,
в попарите им плюе и нехае,
щом се заемат със самоубиване.

А иначе дърветата и къщите,
трамваите, прасетата, врабчетата,
човеците, каруците и нивите
се чудят как да станат на Америка.
Но майките мълчат с очи на крави -
индийски крави пред голяма суша,
и все по-често, Боже, не посмяват
децата си в света Ти да повикат.

Дечицата с изтрити маратонки
пред флипера чудовищен, а трябва
по бицепса да пипнеш Шварценегер,
но бобът става важен, а Калитко
не вярва в Кашпировски интересно
е да си влюбен много интересно
WAR IN THE GULF повярвай в любовта
I love тебя МАДОНА съм я чукал
но кофти е да бъдеш беден имам
си пръстен с бокс животът продължава.









                         *   *   *


Мразя да чета и да пиша стихотворения
мразя да бързам мразя да се мотая
мразя да ставам рано мразя деца кучета и хлебарки
мразя роднини приятели колеги и врагове
мразя инкасаторката мразя домоуправителя
мразя Цецо Горанов евреите и арабите
мразя правителството и опозицията
мразя честния и нечестния труд
мразя тъпото кино мразя тъпите зрители
мразя тъпите просяци и тъпите богаташи
мразя тъпите попове мразя тъпите атеисти
мразя тъпите почитатели и тъпата им възхита
мразя да напълнявам мразя да се напивам
мразя да нямам пари мразя да ги печеля
мразя още много неща но цялата ми омраза
е крехка като видение крехка като мечта
пред озъбената доброжелателност
не неизбежния свят.









Голямото щастие



Голямото щастие е
да станеш от креслото да си обуеш чехлите
да отвориш вратата да излезеш в коридора
да направиш няколко крачки да влезеш в стаята
да погледнеш през прозореца
да се върнеш в коридора
да влезеш в хола тананикайки
да помислиш - дали да пия чай
да решиш - после
да седнеш в креслото
да погледаш Брасанс по телевизията
да ти стане мъчно да решиш да бъдеш добър
това е
Голямото щастие.









Огън за саламандъра



Ти, гущер нелеп, черножълта гадина: кой те
    наказа със славата, че огън не те лови?
Слузеста ти е дупката, муден ти е животът,
    жалък е пътят ти между лугавите треви.

Ти, враг на голи охлюви и победител на червеи,
    защо се вдърви пред мен - като леш?
Само страхът свири по нервите ти несъвършени.
    Ритна ли, ще отхвръкнеш. Стъпя ли, ще умреш.

Навеждам се да потърся смешното ти безсмъртие.
    Преобръщам те с пръчка... Безпомощно същество...
Дъждовник... Влечуго... Плюя няколко пъти
    върху кожата ти отровна, без да зная защо.

И си тръгвам. Тръгвам си, а моята вяра тромаво
    се изправя, раздвижва черножълти крачка
и пропълзява под шумата. Крача голям, огромен.
    Гороломен вървя към смалилата се река.

Аз съм цар! Даже жабите усещат и се стаяват.
    Даже камъните коленопреклонно слухтят.
Аз съм цар, но понеже мълчи цялата ми държава,
    шепна на себе си, докато стъпките ми гърмят:

- Саламандър, саламандър, символ мой, вдъхновение,
    Господ мой и Бог мой, призрак и същина!
Тоя, дето е казал, че не гориш, е мошеник.
    Тоя, дето е проверил, е убиец и сатана!

Шепна си, а тъмнината като нова ера настъпва.
    Спирам, вадя кибрит: черножълта ми е дланта.
Кой съм, защо стоя на пътя, на кръстопътя,
    между сушата и водата, между огъня и смъртта?









Хилиастична поема



                                     1.

     Ти, що пееш, и ти, що мълчиш; що пишеш, и ти, що
четеш написаното - де ви е радостта?
     Ти, що грабиш, и ти, що осиромашаваш; ти, що се
трудиш, и ти, що лежиш - де ви е радостта?
     Ти, що лъжеш, и ти, що вярваш; ти, що се раждаш, и ти,
що умираш - де ви е радостта?
     И възропта камъкът в тинята, и възропта дървото в
огъня, и възропта червеят в мравешките челюсти.
     И възропта слабият в унижението си, и възропта
бедният в дрипите си, и възропта робът в букаите си.
     И възропта слабоумният в глупостта си, и възропта
имотният в пороците си, и възропта мъдрият в знанието
си.



                                     2.

     Волтер натопи батистената си кърпичка в оцет и я
изстиска в чашата на Бога - Времето настана.
     Ницше промуши с алебарда си Божия хълбок - оттам
изтече кафява вода с гнил мирис.
     Брадатият евреин рече:
     - Той не е равнодушен. Той не е мъртъв. Него Го няма и
никога не Го е имало. Да се помолим на единствения
земен идол - Идола на Справедливостта.



                                     3.

     О, железен Идол с праведни очи и пуст поглед! О,
любим мираж, о, конник на надеждата и ужаса! О, гневен
динозавър, очакващ в своя ледник огнения час на
отмъщението!
     Как седиш ти - неподвижен в дългото си търпение,
смирен в детската си доверчивост, страшен в
апокалиптичното си пробуждане!
     Как растеш ти - отровен балон, надут от охтичави
гърди, хилядоглав змей, запълзял по гърбави улици,
стоманенолюспест гигант с чугунени ръце, гърмолещи
верижни лапи и мегатонно кръвообращение!
     Как мамиш ти!



                                     4.

     Ноктите на котката са обида, и ослепените войници са
обида, и съдраните маратонки са обида.
     Един обиден камък е бомба, една обидена риба е
Левиатан, един обиден отрок е Юда.
     Да имаш повече е обида, да можеш повече е обида, да
знаеш повече е обида.
     Да се родиш е обида, да живееш е обида, да умреш е
обида.



                                     5.

О, железен идол с праведни очи и пуст поглед! О, кървав
конник - по-червен си от пурпура на Петров-Водкин! О,
светец с алени нокти, с гъргореща, фонетично разпорена
молитва: - РобеспиерТроцкиЧеГеварарррааааах!



                                     6.

     Ти привличаш като цвете, но забождаш като карфица.
     Ти се въоръжаваш като Арджуна, но се биеш като
разбойник.
     Ти се раздаваш като Йов, но посягаш като крадец.
     Ти обещаваш като Господ, но водиш като Сатана.



                                     7.

     О, железен идол с праведни очи и пуст поглед!
     Ти се храниш с вяра, но пиеш кръв!



                                     8.

     Ето, въставаш над мочурищата, комари като ореол се
вият над главата ти, жаби пеят химна на бунта ти и
саламандри като флагове плющят над пожарищата.
     Има един момент, в който невидима светкавица
пронизва сърцето ти, ала ти не рухваш, защото железно е
сърцето ти, о, идоле с праведни очи и пуст поглед.
     Има един момент, в който мозъкът ти става ръжда и
мръсна пяна, ала ти не забелязваш, защото железно е
туловището ти; твоите възлюбени се грижат то да е
смазано и страховито.
     Има един момент, в който гърч разтриса крайниците ти,
ала ти не забелязваш, защото вече сам си мочурище - друг
идол зрее в тебе - омразният ти и първороден син.
     Първият момент е когато докоснеш неправедника с
изшиления си показалец, вторият момент е когато
надвиеш над безчестните и възправиш самодоволен торс
като хилядолетен истукан, третият момент е когато
започнеш да изяждаш децата си.



                                     9.

     Кога избликва светлината и къде потъва; защо не може
     да се нареже на филийки, защо не може да се натрупа в
     мазето, защо не може да се изнасили или изпие?
     Защо кръвта вопие, ала не става тежка вода; защо
     изтича, ала не дави; пее, ала не промушва?
     Защо слепият не вади окото на дявола, защо лудият не
     връзва селото на попа; защо благият не изхвърля
     морето в доброто?



                                     10.

     О, железен идол с праведни очи и пуст поглед!
     Дрънчи твоята свобода, тежи твоята правда, процежда
се твоето слънце!



                                     11.

     Ала щом се отвърна идва Един Пъргав и вика:
     - Ето ти моята Риза. В замяна искам твоята шапка или
твоя ум или твоята глава или твоя жребий!
     - Защо? - питам.
     - За да направя добро! - отговаря той.
     - На кого?
     - На себе си и на другите.
     - Какво значи добро? - питам.
     - Да имаш голяма къща с голям чардак, голяма червена
кола и голяма почит! - отговаря той.
     - Какво е голяма почит? - питам.
     - Голяма почит е къщата, чардакът и колата ти да са
по-големи от на другите - отговаря той.
     - Това не е почит - казвам му аз.
     - А какво е?! - разсърдва се той.
     - Това е железен идол с праведни очи и пуст поглед.



                                     12.

     Няма покой за дръзкия, няма любов за безстрашния,
няма спасение за праведника!
     Няма дързост за смирения, няма страх за влюбения,
няма правда за спасяващите се!



                                     13.

     Ти, що пееш, и ти, що мълчиш; ти, що пишеш, и ти, що
четеш написаното - кога ще дойдете да вечеряме?
     Ти, що грабиш, и ти, що осиромашаваш; ти, що се
трудиш, и ти, що лежиш - погледайте си нишките - как си
приличат и как изтъняват...
     Ти, що лъжеш, и ти, що вярваш; ти що се раждаш, и ти,
що умираш - къде сме си заприличали като идоли, къде
сме си заприличали, къде сме си?









Още една голяма



Червеното на стола като тигър
със слъчев скок в очите ми се мята.
Зелен и допустим е булевардът.

Зелен и допустим е булевардът.

Какво да ви разправям: ако хвръкна
над чашите съборени, над кротко
вглъбения в досадата си келнер,
над гръбчетата крехки на колите -
аз сигурно се бих позабавлявал.

Да, сигурно се бих позабавлявал.

А после щях на плочника да тупна,
като домат, от палав пикльо хвърлен,
защото всеки пада, всеки пада -
това боли за миг, но е човешко.









Вода II



Твърдя, че рядко
въздаваме на водата
дължимата й благодарност.

Погледай тялото си, овехтели човече,
как се вмъква под душа - набръчкано
като мухлясваща гъба, вонящо, нападнато
от безброй невидими паразити - миниатюрни
динозавърчета, питекантропчета, кроманьончета,
неандерталчета и проч. кариеристи на еволюцията -
те си открадват огън,
развъртяват си търговийка,
устройват си празници, откриват си паметници и
дискотеки,
разпалват си свои локални, и свои
световни войни,
избират народни събрания и ги разтурят,
излъчват си свои гении, шампиони и дисиденти,
убиват си своите пророци и своите престъпници,
и си имат своите екологични,
впрочем, проблеми.

А ти какво - шуррррр! - и хоп - Апокалипсис!
Светът се размива, размазва, потича неудържимо
нанякъде. Няма опора - рукват върху ти океани
като водопади и водопади като океани и - Ааааа -
викат наблизо твои любовници - Ааааа - викат твои
приятели, твои завистници - Ааааааа - викат роднини,
викат познати и просто така - анонимни съграждани... и
"Покай се!" - има време да викне по микро-
организмовия си микрофон един микроорганизмов
Савонарола, и ти (т.е. не ти, а микроорганизмовия ти
двойник) изплакваш: "Грешен съм, Господи!" - и
докато предсмъртно се стичаш, успяваш
да вметнеш нататък: "Лош бях, и лаком, бях немарлив,
глупав и сластолюбив, лъгах и приумножавах неправдата...
вярно е, Господи!"

И господ се трогва! Праща ти три милимикрона пектин -
нищожно отломъче - правиш си сал, плуваш така -
няколко века. Първом си плах, но полека се одързостяваш,
започваш да шепнеш молитви, след туй да скандираш
предизвикателни стихове, да бълваш проклятия
срещу стихията... Салът ти сетне се блъсва
о някаква твърд.

Въобще - оцеляваш. Ще разцъфне отново пустинята. Ще разореш
епидермалните ниви, ще заселиш
междуклетъчните пещери,
ще прокараш пътеки и въжени линии,
ще разцъфтят градове, занаяти, пороци, ще познаеш властта,
ще основеш могъща империя, ще се
опиташ да бъдеш мъдър и вечен монарх...
Ала уви - все пак накрая ще бъдеш свален от любимия
син (в съюз със народа). Ще те тикнат в един манастир,
охраняван най-зорко. Там ще старееш безславно,
нападнат от страх и деменция.
Може би ще се завайкаш: "Защо не умрях при потопа?"

Но аз съм голям, справедлив, чистоплътен. И твоите прапра8 +
прапра7 правнуци, натрупали много вина, много мерзост,
имот и култура, размножили се безотговорно,
скоро ще плащат, тъй като вече съм гол,
пея под душа и посягам към кранчето...









Пан

               На Ирма Д., на Великденските истукани, на Ърнест
Хемингуей, на Петя от Попово, на човека, който ми
помогна при очната операция, на Водненската бара, на
котката Сара, на Христо Стоичков, на оня педераст,
който ме прецака на изпита по математика, на Христос,
Буда и Мохамед, на Иван Б. - да е жив и здрав.

     Понеже водоемът изпосталява,
     и гледецът му се премрежва с паяжини,
     а слънцето все повече заприличва на тъжна лисица,
     ние тримата: аз, Коцето и пияният бог,
     отиваме да ловим шарани
     до Радомирския комбинат
     за тежко машиностроене
     и прочее там амбиции.

     Така. Ние тримата бракониерстваме.
     Коцето размотава партизанките си.
     (Партизанка е корда, намотана върху празно шише).
     Аз замятам с куршумен свист,
     а - по-мрачен от Божие наказание,
     богът захранва. (Външно той е
     като художника на сп. "Пламък" - Пеше).

     После става студено. Ни риба,
     ни розови пеликани...
Ни шестица от тотото, ни жежък пунш,
ни ласка от хилиастичния идеал!
     Пияният бог потъва
     в махмурлушко мълчание,
     а ние се греем
     с пикантни споменчета.
Печал.

Но сега ще те изненадам,
зачетени братко, както
баладично-алегоричният Данте
би изненадал
някой съсредоточен шофьор.
Сега ще те изненадам,
така както на практика
смъртта изненадва всички ни,
макар да я чакаме без възторг:

От гьола, който едва ли
би вместил Гъливеровия мехур;
от гьола, над който висеше
сюрреалистично чудовищният завод;
от гьола, запълнен изцяло
с чугунени отливки, омаслен папур,
удавени гуми, стъкла
и постпролетарска пот:

от гьола вперен в Космоса
с полуидиотска нега -
негата на безброй граовски нимфи,
сбабичосани при мотиките си;
от гьола, над който
няма да видиш дъга,
но ще огледаш животеца си -
общо взето - твоя лика-прилика;

та от същия гьол, казвам,
козлоногият бог, подгонен
от еротоманска обремененост
и теософски дюдюкания;
козлоногият бог, фрустриран
от века на спина, изконният
пияница на лесовете
и бащица на древните хипарюги;

подпухналият наш спътник,
който сумтя, хихика, пи,
помръкна малко, поспа,
хулигански се изпика срещу Комбината,
влезе в четивото ти,
зачетени братко. (Укрепи
и помилуй мя! - може би сега шепнеш).
Е, точно той улови
Чудото на чудесата!

Каква картина! От едната страна чорлавият
и премръзнал бог, щастлив като олигофрен,
тегли - а от другата - Риба
с неописуем цвят и калибър!

О, Риба - анаграма, Риба - явление!

Риба за целия свят, истинна риба.

Всъщност - риба все пак.

Риба.









Тежка картечница



              *   *   *

Въртейки педалите кротичко
Гошето прави кръгчета, Гошето става мъж.
Гошето плаче от Ботора - лошия дангалак на двора,
с оглушителен бихевиористичен апломб.

              *   *   *

Старецът в нищо не вярва.
Старецът вярва в парите си.
Старецът си купува курвичка.
Да можеше да я стреля бавно.

              *   *   *

С какво стоманено клоцане
чаткат устите благостни -
то Ницше пак полудява -
растете, мъже държавни.

              *   *   *

Съвсем непознати просяци
в града ми закараулиха.
Не съм ви срещал, чудаци,
в цялата литература.

              *   *   *

Слънцето всеки ден перва
с жарък камшик Балканите.
Каква е тази верига,
забравила да залегне?

              *   *   *

Един Радивой познавам -
поет, футболист, пияница.
Вятърът западен свири
в стъклото ми като на гилза.

              *   *   *

Не може тук да е славата -
генералът разжалван мисли. -
Ако я има, е другаде,
но Там е за новобранци.

              *   *   *

Господ си къта пилците.
Господ ни гледа ласкаво.
Защо като амбразура
окото му тъмно зее?

              *   *   *

Светлината и тъмнината
летят една срещу друга.
Летят една срещу друга,
а ние сме по средата.

              *   *   *

Светът става все по-смислен,
а малкият Захаринчо
пълзи като танк през него
и триумфално нинджасва.

              *   *   *

Кой тук няма усещането,
че скоро тунелът свършва,
и предстои да плисне
поток лъчезарен ужас?

              *   *   *

Снощи откраднал някой
всичките наши мисли,
и девет часа повръщал
банкноти, преди да пукне.

              *   *   *

Чувам - с военна стъпка
иде нещо съвсем невиждано.
То гази цели градища,
но не докосва земята.

              *   *   *

И се взираме в телевизора
като притихнали кроманьонци
в пещерен отвор. Нищо -
зле сме, но саблезъб е Господ.

              *   *   *

Ела момиченце сладичко.
Мама не преуспя в живота.
Мама с любов ще ти върже
железна лента в косичките.









     *   *   *

 Всяка вечер,
 когато луната
 сребристо намигне,
 президентът Дрангозов
 се сепва от кратък,
 но яростен сплин.

 И отива да пие
 с най-близкото си обкръжение.
Тоест:
1) джипа Нисан
2) пистолета Макаров
3) Сара - авганската хрътка
и 4) курвата Рени









Шивачът на апокалипсиса



Лоши сънища сънува
Бай Йордан:
уж е буден и дочува
барабан
от мазето, дето зеле-
то държи.
Бай Йордане, нямаш геле!
Тук лежи!
Ала Бай Йордан не слуша -
слиза бос.
Свири за кураж "Катюша"
като кос.
Слиза, гледа как трепери
под, таван
зад открехнатите двери
Бай Йордан.
А пък кацата се киска
и ръмжи.
Зелето ще се разпплиска!
Той държи.
Здраво кацата прегръща
Бай Йордан.
А пък сокът - напаст съща -
хулиган,
бърза вън да се излее.
Бре, че зян!
Уж е смешно, а немее
Бай Йордан.
Стиска кацата, а сокът
си тече.
И го драска, драска с нокът
на врабче.
Драска, драска - уж е сок, а
не е сок.
Струята му е жестока
като Бог.
А зеленият й блик от
туй каце
се процежда като кикот
от сърце.
Не е сок, а ален кикот
плиска вън.
Ален, ален, ален кикот!
Бре, че сън!
С ален кикот в струи гъсти
е облян,
и не мож да се прекръсти
Бай Йордан.
Плаче Бай Йордан - корави-
ят шивач.
И се смее, и се дави.
Смешен плач!









Кахърна



Весо и брат му Методи зафанаха бизнес.
Весо реши да продават цигари в Русия
Брат му Методи отпърво се дърпаше, после
купйха орташки цел тон със бетенце кутия

Добре ама Весо се фана с една ученичка.
Бинго минго - бетето потече. А брат му пък зе да го пуши.
То и в Русия съвсем се сбъркаха от мафии
и мимето забремене, и бизнесо зе да се руши.









*   *   *


Сашо Симов бе поет
до пет без пет.
После той не бе поет,
а бе говед.









*   *   *


Ако ти си "братко мой",
значи аз съм
"братко твой".
Ала братко чий
е той?
Просто той
е братко свой!
Чудно!
Да е жив и здрав!









*   *   *


Мима Пъцина изпи
пълна чаша "СЕВЪН ЪП".
Стига Мимо, яде, пи
на родителския гръб.









*   *   *


Трийсет весели мъже
скачали си на въже.
А един от тях пък взел,
че умрел.









*   *   *


Осем декара доби
Хинко Амалгамата.
Що ще чиниш, Хинко клет?
Сий ибало мамата.









*   *   *


Снощи в дискотека "Бостън"
стана гюрултия.
Бодигардът Гено би
дилъра Илия.









*   *   *


Пети час лежа по гръб.
Гледам меланхолно.
Умен ли съм, или тъп,
няма да ви кажа.





Този файл е създаден със съгласието на Бойко Ламбовски.
Този файл отразява
Бойко Ламбовски
Критика на поезията
стихотворения
(R) ИК "Пан"
тираж 1000 бр.
ISBN 954-657-053-2

Този файл е създаден от Иван Драголов ( mailto:dragolov@mail.bg)
Bojko Lambovski, Kritika na poezijata, stihotvorenija; bulgarian poetry