Бойко Ламбовски


Бране на думи




© Бойко Ламбовски, автор, 1978 - 2004



Съдържание

   ИЗ КНИГАТА "ВЕСТОНОСЕЦ", изд. "Български писател" - 1986 
Вик
Всъдеход
Лъвска победа
Страната на ситите кучета
Слънце
Гладът
Вестоносец
Синовете на жреца
Баснята на делфийските оракули
Ангел
Вещица
Перо
Елегия за космонавти
Бъдете достойни
Риболов в деня на меланхолията
Марина...
Глинен човек
Тъмен химн
Както моливът танцува върху хартията

   ИЗ КНИГАТА "АЛЕН ДЕКАДАНС", изд. "ПАН" - 1991   
Лагерна песничка
Колапс
Диспут през януари
Бодра
Песничка за Панайот
Характеристика
Системата
Първият и последният
Иде шарко-парко...
Гарвани
Край
Напред
Приятелят на сините лисици
Свобода
Твоята синя любов
Планина
Окото
Писмо с араукария
Каменоделство
Балада за водненската бара (Чернова)
Балада за водненската бара (Белова)
Водоем
И ето ме ничий...
Поезията не е...
Северозападен сонет

   ИЗ книгата "ЕДВАРДА", изд. "Анубис"  -  1992 г.   
Балада
Вода III
Майстор
Упрек към думите
Давене на страха
Зарево
Перигей
Великден за истукани
Дъжд над реката
Вода IV

   ИЗ КНИГАТА "КРИТИКА НА ПОЕЗИЯТА", изд. "ПАН", 1995   
Някой ме вика
Страната ми подтичва...
Хартиен човек
Балтийски сонет
Така
Мразя...
Голямото щастие
Огън за саламандъра
Хилиастична поема
Още една голяма
Вода II
Пан
Всяка вечер...
Шивачът на апокалипсиса
Кахърна
Сашо Симов...
Ако ти си...
Мима Пъцина...
Трийсет весели мъже...
Осем декара...
Снощи...
Пети час...

   ИЗ КНИГАТА "ГОСПОД Е НАЧАЛНИК НА КАРАУЛА" - Изд. "Анубис" - 1999     
Бойкот на третото хилядолетие
Господ е началник на караула - 1
Господ е началник на караула - 2
Петък-13
Хълмове в снега
Зелени хълмове
Гара България
Поредно основание за любовта
Провиждам бъдещата българска надменност
Уповавам се на благодарността си
Действително тъга
Политика

   ИЗ КНИГАТА "ТЕЖКА КАРТЕЧНИЦА ПРЕДИ СЪН" - ИЗД. "ЖАНЕТ - 45" - 2004     
Тежка картечница
     Въртейки педалите кротичко...
     Старецът в нищо не вярва...
     Всеки си прави своя...
     С какво стоманено клоцане...
     Съвсем непознати просяци...
     Те са прекрасни - тия...
     Слънцето всеки ден перва...
     Един Радивой познавам...
     Юношата Методи нощем...
     Господ си къта пилците...
     Светлината и тъмнината...
     Сашка от Малко Търново...
     И мойта родина вече...
     Започнаха да говорят...
     Светът става все по-смислен...
     Кой тука няма усещането...
     Недей отваря вратата...
     Чувам - с военна стъпка...
     И се взираме в телевизора...
Зверска рапсодия
Зима на прага
Моят чичо бе смел танкист
Врачански шансон
Споделяне на метафизичен опит
Бране на думи
Посейдоново тържество
     1. Ескиз
     2. Скерцо
     3. Балада
     4. Марш
     5. Молитва
     6. Диапозитив
Телефон

За автора
Книги от Бойко Ламбовски





Съдържание по азбучен ред

   А   
Ангел
Ако ти си...
   Б   
Баснята на делфийските оракули
Бъдете достойни
Бодра
Балада за водненската бара (Чернова)
Балада за водненската бара (Белова)
Балада
Балтийски сонет
Бойкот на третото хилядолетие
Бране на думи
   В   
Вик
Всъдеход
Вестоносец
Вещица
Водоем
Вода III
Великден за истукани
Вода IV
Вода II
Всяка вечер...
Врачански шансон
Въртейки педалите кротичко...
Всеки си прави своя...
   Г   
Гладът
Глинен човек
Гарвани
Голямото щастие
Господ е началник на караула - 1
Господ е началник на караула - 2
Гара България
Господ си къта пилците...
   Д   
Диспут през януари
Давене на страха
Дъжд над реката
Действително тъга
   Е   
Елегия за космонавти
Един Радивой познавам...
   Ж   
   З   
Зарево
Зелени хълмове
Зверска рапсодия
Зима на прага
Започнаха да говорят...
   И   
Иде шарко-парко...
И ето ме ничий...
И мойта родина вече...
И се взираме в телевизора...
   Й   
   К   
Както моливът танцува върху хартията
Колапс
Край
Каменоделство
Кахърна
Кой тука няма усещането...
   Л   
Лъвска победа
Лагерна песничка
   М   
Марина...
Майстор
Мразя...
Мима Пъцина...
Моят чичо бе смел танкист
   Н   
Напред
Някой ме вика
Недей отваря вратата...
   О   
Окото
Огън за саламандъра
Още една голяма
Осем декара...
   П   
Перо
Песничка за Панайот
Първият и последният
Приятелят на сините лисици
Планина
Писмо с араукария
Поезията не е...
Перигей
Пан
Пети час...
Петък-13
Поредно основание за любовта
Провиждам бъдещата българска надменност
Политика
Посейдоново тържество
   Р   
Риболов в деня на меланхолията
   С   
Страната на ситите кучета
Слънце
Синовете на жреца
Системата
Свобода
Северозападен сонет
Страната ми подтичва...
Сашо Симов...
Снощи...
Споделяне на метафизичен опит
Старецът в нищо не вярва...
С какво стоманено клоцане...
Съвсем непознати просяци...
Сашка от Малко Търново...
Слънцето всеки ден перва...
Светлината и тъмнината...
Светът става все по-смислен...
   Т   
Тъмен химн
Твоята синя любов
Така
Трийсет весели мъже...
Тежка картечница
Те са прекрасни - тия...
Телефон
   У   
Упрек към думите
Уповавам се на благодарността си
   Ф   
   Х   
Характеристика
Хартиен човек
Хилиастична поема
Хълмове в снега
   Ц   
   Ч   
Чувам - с военна стъпка...
   Ш   
Шивачът на апокалипсиса
   Щ   
   Ъ   
   Ь   
   Ю   
Юношата Методи нощем...
   Я   





Съдържание по години


   1978 
Лъвска победа

   1981 
Баснята на делфийските оракули

   1982 
Вик
Риболов в деня на меланхолията
Свобода

   1983 
Всъдеход
Вестоносец
Глинен човек

   1984 
Гладът
Вещица
Бъдете достойни

   1985 
Страната на ситите кучета
Слънце
Ангел
Перо

   1986 
Синовете на жреца
Елегия за космонавти
Марина...
Тъмен химн
Както моливът танцува върху хартията
Балада

   1987 
Бодра
Песничка за Панайот
Майстор
Огън за саламандъра

   1988 
Характеристика
Край
Планина
Северозападен сонет
Упрек към думите
Давене на страха
Зарево
Перигей
Посейдоново тържество

   1989 
Гарвани
Окото
Писмо с араукария
Каменоделство
Водоем
Балтийски сонет

   1990 
Лагерна песничка
Колапс
Системата
Първият и последният
Иде шарко-парко...
Напред
Приятелят на сините лисици
Поезията не е...
Вода III
Господ е началник на караула - 1
Тежка картечница
Кой тука няма усещането...
Светлината и тъмнината...
С какво стоманено клоцане...
Въртейки педалите кротичко...

   1991 
Диспут през януари
Твоята синя любов
Балада за водненската бара (Чернова)
Балада за водненската бара (Белова)
И ето ме ничий...
Великден за истукани
Вода IV
Един Радивой познавам...
Господ си къта пилците...
И се взираме в телевизора...
Слънцето всеки ден перва...
Старецът в нищо не вярва...
Светът става все по-смислен...

   1992 
Така
Вода II
Пан
Всяка вечер...
Шивачът на апокалипсиса
Политика
Чувам - с военна стъпка...
Съвсем непознати просяци...

   1993 
Дъжд над реката
Някой ме вика
Хилиастична поема
Още една голяма

   1994 
Страната ми подтичва...
Хартиен човек
Мразя...
Голямото щастие
Сашо Симов...
Ако ти си...
Мима Пъцина...
Трийсет весели мъже...
Осем декара...
Снощи...
Пети час...

   1995 
Кахърна
Уповавам се на благодарността си

   1996 
Гара България
Действително тъга

   1997 
Петък-13
Провиждам бъдещата българска надменност

   1998 
Господ е началник на караула - 2
Хълмове в снега
Поредно основание за любовта
Те са прекрасни - тия...

   1999 
Бойкот на третото хилядолетие
Зелени хълмове
Започнаха да говорят...

   2000 
И мойта родина вече...

   2001 
Зверска рапсодия
Зима на прага
Врачански шансон
Юношата Методи нощем...

   2002 
Телефон

   2003 
Моят чичо бе смел танкист
Споделяне на метафизичен опит
Бране на думи
Сашка от Малко Търново...
Всеки си прави своя...

   2004 
Упрек към думите
Посейдоново тържество
Тежка картечница
Недей отваря вратата...





[1982] [съдържание]

   ИЗ КНИГАТА "ВЕСТОНОСЕЦ", изд. "Български писател" - 1986 

ВИК


Тази нощ всички птици яйцата си яростно счупиха.
Папагали изпсуваха, храчейки кръв и стъкла
Грозно гракнаха славеи. Виснали в телени клупове
мъртви свраки заудряха с голи и сухи крила.

С писък падна небето. Орлите задъвкаха киселец.
Като дрипави старци клечаха и плачеха те.
Свини пореха облаци с кучешка стръв. И се кискаше
равнината, пияна до смърт, и повръщаше нефт.

Тази нощ там дълбоко, дълбоко, отдън инкубатора,
наизлязоха бройлери - кротки, безбройни и зли.
Изкълваха звездите, изкълваха крилата на вятъра,
изкълваха очите на дивите рижи петли.

Изковаха със човчици ново небе - ламаринено,
и оттам се изцъкли неонова, хитра луна.
Хоризонта със четири торни стени го зазидаха,
и хранилка със дрожди залегна при всяка стена.

Аз се блъсках в леглото си като в яйце неразчупено.
Изгорял бях отвътре, когато навън изкрещях,
че съм малък, и кротък, и зъл, за да литна към утрото,
че съм див, и съм риж, и съм сляп, за да ида при тях.

1982


[1983] [съдържание]

ВСЪДЕХОД


Шизофренна стомана, пълзящ катаклизъм, чудовище -
ти квичиш и боботиш, и виеш от мъка и мощ.
Все по-пусто пространството зейва пред твойто туловище,
все по-дълга, следата сълзи като рана от нож.

Ако спреш, за да чакаш гласа на води и на камъни,
на настръхнали папрати и саблезъби треви,
ще увисне над тебе една мълчалива анатема,
ще текат часове и ръждиво под тях ще кървиш.

Ако спреш, дъждове и лъчи с флегматичност безмилостна
ще нащърбват, ще пилят абсурдния твой силует.
Ще те дърпа земята в бездънната си работилница,
дето скелети рудите плакнат в морета от нефт.

Ако спреш, ще излезе човек с инструмент и с бинокъл,
Ще почуква трупа ти, ще пуши, ще гледа леса.
Като плах и невярващ сирак ще се щура наоколо,
А реши ли да викне, не ще си познае гласа.

Само пътят е твой - динозавър, танцуващ по ледници,
лунен бръмбар с овални крака, междузвездна троха...
Ти си гладният бог, ти си сетният бог на човеците,
самотата си ти, заревала от сила и страх.

1983


[1978] [съдържание]

ЛЪВСКА ПОБЕДА


Любопитни деца. Боязлива жена.
Млад човек с апарат.
Десет метра решетка.
Десет метра стена.
Тишина.
И Родения в клетка.

С апатични очи той поглежда през мен.
Във очите му казвам:
- Ти си живо-умрял.
Ти си мъртво-роден.
Ти миришеш
на пикоч и жал.

После идва пазачът. Носи дневната дажба.
Носи кофа с месо.
Хвърля както на куче.
И Родения в клетка спокойно изяжда
своя къс.
Утре пак ще получи.

Само нощем е друго. Нощем тихото, птиците
раждат лоша догадка.
Нощем глухо въздиша железното здание.
Нощем вижда лъвът. Зли и диви зеници
тъмнината дерат.
И изгрява могъщо ридание.

Сякаш рухвам тогава: - Лъве, лъве, почакай!
Няма клетки-савани!
Братко лъве, напразно е твоето взиране!
Виж - единствен палач и приятел е мракът!
Умри през нощта!
И победно реви на умиране.

1978


[1985] [съдържание]

СТРАНАТА НА СИТИТЕ КУЧЕТА


1.

Целувам косата ти златна,
очите ти ведри целувам,
простодушни мой сфинксе,
несретнице моя
безгрижна.

От същата глина си месена,
същото слънце
и в тебе е текло по малко.
И тебе те блъска 
същият вятър 
по пътя.

       Молекулна съдба за смирените

Пристъпваме вкупом.
Като щедри туземци сме бързи.
За шепа мъниста
подскачаме дружно,
продаваме старите идоли.

Изгребваме златния пясък,
изсичаме мъдрите джунгли,
събличаме старите кожи.
Престъпихме всички табута
и още сме живи!

Край пътя остават
камари
ръждиви консерви,
целофанени свитъци,
празни бутилки,
амулети захвърлени,
смачкани вестници
и много 
полезни
предмети.

Вървим, и вървим,
и вървим!
 
             Краката ни дишат отделно.

2. 

През лилави потоци вървим,
по натегнати мостове,
по реки от асфалт,
по зова
на железния кон.

Под букви огромни нощуваме,
храним се пътьом
и пътьом се любим.

Щом някой погледне назад,
удивено възкликва,
как 
страшно 
смешно
виси сред музея
отънелият клюн на тотема!
           Ръцете ни дишат отделно

3.

Целувам косата ти златна.
Очите ти ведри целувам.

Ти нямаш съмнения, мила.
Ти имаш умора.
Аз бих те понесъл, но виждаш:
не съм вече силният воин,
който паника всява
в стана на врага
и зъбато се смее 
на всяка закана.

Потърпи, потърпи,
уморена бездомнице.
Там, където отиваме, казват,
ще има почивка за всички.
За всички ще има
неизбродни полета за лов.
Там дават на всеки
колиба и бъчва с уиски,
транзистор и шарена риза.
Там даже
(не зная дали ще повярваш)
от разбойници пазят
земята 
с огради.

4.

Вече дълго вървим.
Поне някой
да беше се върнал -
да разкаже какво е видял.
       
          Кой се връща оттам?           

Казват - толкова вождове
са повели нататък
синовете на своето племе.
          
          Кой се връща оттам?

С побелели глави
крачат старци край нас
и тикат пред себе си внуците.

                Кой се връща оттам?

Като знаци от някакъв важен,
ала непонятен език,
израстват край пътя могили.

5.

А може би трябва да питам
и ти да попиташ?

А може би трябва да спрем
и с протегнати пръсти -
като слепи деца -
да се опознаем?
А може би ние се губим -
тъй както сме вкупом -
подобно реката в пустиня?

Целувам косата ти златна,
очите ти ведри целувам,
простодушни мой сфинксе,
несретнице моя
безгрижна.

1985


[1985] [съдържание]

СЛЪНЦЕ


Тържество и носталгия пеят в гърлата изпружени.
Ах, петлите са живи, по чудо спасени искри
от Големия взрив. На небесния огън те служат.
Динозаврова гибел е в техните гребени скрита.

1985


[1984] [съдържание]

ГЛАДЪТ


На разсъмване те изпълзяха - космати и гърбави,
Като бръмбари мудно се скупчиха в тъмен рояк,
заскимтяха,  оголиха вълчи зъби между бърните,
и с маймунска походка поеха в дълбокия сняг.

Бяха с тежки чела, бяха стиснали кости и колове,
а очите им светеха болно от страх и от глад.
Над главите им вместо стадата от питомни облаци
бе настръхнала сивата кожа на звяр непознат.

Над главите им някой лениво, смразяващо дишаше
и надолу се стичаха бели потоци от студ.
Някой с хладна пета ги затъпкваше тук - като лишеи -
някой глух и огромен, и толкова, толкова чужд.

Цял ден - ниско приведени - пъплеха те и изчопляха
коренища и червеи с ожесточени ръце.
Но гладът бе голям, по-голям бе от всичко наоколо,
и един се изправи, обърнал нагоре лице.

И настръхнаха странно и строго към бездната ледена
като някакви мрачни и свити пружинно лъчи...
През съдраната кожа на звяра небесен ги гледаше -
търпелив - отвисоко - баща им - с безбройни очи.

1984



[1983] [съдържание]

ВЕСТОНОСЕЦ


С картонени шлемове, с глъчка се върнаха воините,
за спомен се снеха, умиха ръцете си с газ,
и ми викнаха: - Тичай, момче, и поръчай на хората
да приготвят курбан за героите, сиреч за нас.

Без да мисля, аз хукнах; аз бях специално обучен
да промушвам Вестта между огън, земя и вода.
Нямах вече другари, затуй пък усмихнати кучета -
цял кордон от зъби, охраняваха мойта следа.

Като жива стрела, като умен куршум цепех въздуха,
и крещях до прегракване с криви, усърдни уста.
- Мене слушайте, хорица! - виках. Но те не помръдваха,
и през мен си намигаха. Сякаш ме нямаше там.

Зад гърба си те пазеха своите вехти надеждици
както крие затворникът фас от пазача суров.
И различно животът челата им с нокът бележеше,
но дълбоко, дълбоко бе всеки на гордост готов.

Но дълбоко, дълбоко сме всички ятаци на дявола,
а пък дяволът шепне, че воините нямат лица;
че зад техните брони кръвта е лукава и ялова;
че с корона картонена всеки изглеждал би цар.

Затова спирам аз - като кост във гръкляна на пътя,
и крещя, че не съм вестоносец победен, че са
два бодила очите ми, често навътре обърнати,
и че сам ще изправя и сам ще си счупя гласа.

Тук отвързвам сандалите - друг да изпратят нататък,
Който тича по-бързо и по-гръмогласно реве,
та да може да стигне и да се завърне обратно,
без да види стената, иззидана от гърбове.

1983


[1986] [съдържание]

СИНОВЕТЕ НА ЖРЕЦА


Като бавен кошмар, като танц на възкръснали мумии
всяка нощ те повтаряха своя основен урок.
Щом утихнеше храмът след дневния рой малоумници,
те с парцали в ръцете възсядаха прашния бог.

Всяка нощ те петната ръждиви грижливо замазваха,
и могъщото теме излъскваха с кръв и зехтин.
Жрецът строго подвикваше, ала ги гледаше ласкаво,
както всеки баща гледа своя старателен син.

Преди сън, като всеки баща, не забравяше никога
да помисли с надежда за тях - двете будни чеда.
А заспеше ли, те като кукли - дълбоко, си смигваха,
и започваше тяхната тайничка, зла свобода.

Всяка нощ те се втурваха в залата, дето молитвено
бяха струпани новите дарове. Свели глави,
ги преравяха, после с еднаква досада разритваха
сиромашки петаци и златни, огромни тави.

Кой намира това, дето търси, веднъж и завинаги,
щом смъртта даже цъфва с тлетворна, неведома мощ?
...Те присядаха пак до бокалите с жертвено вино и
ту ридаеха, ту се кикотеха цялата нощ.

И пияни, заспиваха в хладните ниши по видело.
Сън сънуваше първият - как, пред тълпата превит,
в мъртва хватка е стиснал краката железни на идола,
и го тръшва пред всички, и рухва дебелият зид.

А сънуваше вторият, как с нова тайна тълпата
той пронизва така, както скрито пронизва слуха,
и дървото, което е бавният вик на Земята,
и Земята, която е дългият вик на духа.

1986


[1981] [съдържание]

БАСНЯТА НА ДЕЛФИЙСКИТЕ ОРАКУЛИ


Денят, в който чухме
            невзрачния роб Езоп,
            да дрънка безсмислени притчи
            пред хората на площада,
ние просто отминахме.

Денят, в който разбрахме,
             че нахалният роб Езоп
             ни обвинява в алчност,
ние се удивихме.

Денят, в който убихме
             противния роб Езоп,
никой не влезе в храма.

1981


[1985] [съдържание]

АНГЕЛ



Аз се спуснах тогава без страх. И крилата си мощни отрязах.
И ги хвърлих в краката ви - хвърлих ги в земната прах.
Аз пристъпих сред вас, но видях, че отново се мразите,
и отвърнал глава, като сиротен бес възроптах.

Като сиротен бес възроптах: - тя, Земята, ви тегли, засмуква ви;
тя облизва петите ви с лаком и спечен език;
тя залъгва устата ви с вино, ушите ви - с музика,
докато не попиете в нея подобно сълзи.

Ей така се размивате тук. И ви носи и тръска в търбуха си
тая майка Земя, тая звездна овца - единак!
Тя преживя лениво и курка в червата й хумусът,
тя ви ражда и храни, но гладни прибира ви пак.

Моят глас заплющя - бе гласът ми гръмовен и горък.
Като вятър космичен препускаше тук моят глас.
- Хора - виках ви аз - няма нищо отвъд и отгоре,
но у вас има всичко, у вас има всичко, у вас!

Ала вие вървяхте - безкрайна редица от зрители.
Бе вървежът ви тежък, а взорът напрегнат, смутен.
Щом отминехте, клатехте дълго глави снизходително,
сякаш знаехте нещо, което бе скрито за мен.


1985


[1984] [съдържание]

ВЕЩИЦА


Мразя ви, ненавиждам ви, плюя в огъня ви страхлив,
в лицата ви любопитни плюя, в стадото ви злорадо.
Кой ви е бог? Кой - дявол? Кой с гласец треперлив
заврещя: "Изгорете я 
                             тая щерка адова!"

Деветнайсет години по ваш закон преживях!
Червивите ви слова слушах и ми дойде до гуша!
"Блажени низшите духом" - мърморехте, но видях,
че слабите го не вярват, 
                              а силните го не слушат!

И отидох при Оня, който не лъже с добро;
там няма щастие, но и измама няма!
Повеселих се поне - на последното ми хоро,
Рогатият блъскаше тъпана, 
                              седнал на храма ви!
Въргалях се с таласъми, с вампирите лочех кръв;
забърквах злъчка - дано изтровя
                                вас и наследниците ви...
Не мен жалете - последният може да стане пръв,
но вие няма да бъдете
                                 нито първи, нито последни!

Ще отмъждука животецът ви като лоена свещ!
Аз поне - грешната, изгарям млада и здрава.
А вие ще изгниете приживе - като леш,
ако не умрете 
скоропостижно
от завист!

1984 


[1985] [съдържание]

ПЕРО


Живях при светията седем години в смирение.
Водица му носех, премитах неравния под.
След него вървях, а по време на нощните бдения
прехвърлях в ума си достойния негов живот.

Прехвърлях в ума си оскъдните негови думи,
и лек за душата си гърбава дирех сред тях.
Старателен бях, но ме Господ наказа с безумие,
та всичко разбрах, ала нищичко не задържах.

Тогава си тръгнах, по-горд от обиден владетел.
В полята се спуснах и там заживях без закон.
Отдето преминах, не песен оставих, а пепел.
Когото обичах, не радост му дадох, а стон.

И още по-страшно прегърби се, сви се душата ми...
Но всяка душа е пружина с внезапен разгъв!
И аз отведнъж проумях, че това ми е платата,
и кръстът това ми е - да се разкажа такъв!

Така, както капката носи дъха на стихията,
така всеки носи безценен и важен товар.
И аз проумях, че през мен ще глаголи светията,
и грешникът също, дори безсловесната твар.

Поех към килията пак, и пристъпих на пръсти.
Посрещна ме само на стареца немият гроб.
На масата сложих мастило и листи, прекръстих ги,
помолих се мълком и хванах в ръката перо.

1985


[1986] [съдържание]

ЕЛЕГИЯ ЗА КОСМОНАВТИ


Цял вибрираше корабът - кух, многотонен и празничен.
По главите ни с пукот се ронеха лак и ръжда.
И летяхме към слънцето. Гръмко чертаеха в празното
изгорелите газове нашата горда следа.

От години летяхме. В желязната зала събрани
пак и пак над машрута надвесвахме неми чела.
И укривахме нашите потни, треперещи длани
от екраните, вгледани с хладни и зорки числа.

И с омраза ни хранеха сутрин, и обед, и вечер -
със омраза към всички застинали долу лица.
Те се целеха в нас с очила огледални и черни,
от Земята, невярваща в митове, нито в слънца.

Беше време, когато изтръгвахме цялата скорост.
Преобръщахме бездни. С пресечени, къси вълни
престарели пулсари  излъчваха завист и горест,
и ни правеха път апатични, пияни луни.

Тъй години, години летяхме. Но всяко очакване
е змия уморена, в опашката впила зъби.
И се взряхме навън, и видяхме пак тази галактика,
от която избягахме, горди със свойте съдби.

И разбрахме - въртим се в лукава, чудовищна орбита
покрай Слънцето - тоя жигосан от Бога медал!
Но не казахме нищо. Мълчахме от мъка и гордост.
Като притчи говореха нашите неми чела.

1986


[1984] [съдържание]

БЪДЕТЕ ДОСТОЙНИ



1.

Всяка вълна е живот.

Всяка вълна
е радостен бог,
побелял от познание
и престанал да мисли.

Моят поглед е чайка.
От тия води съм съсирек,
и ги нося навсякъде с мен.

Послушай морето - това е
достътъчен повод за щастие.


2.

Всеки връх е начало.
Всеки връх е вълна,
поела нагоре.

Всеки връх 
е облачен бог,
побелял от познание
и престанал да мисли.

На върха има смърт.

Няма страх на върха.


3.

Всяко море е небе.
Всяко небе е безкраен прибой.

Небето гъмжи от живот.

Небето приижда към нас
и звездно се плиска наоколо.

Небето ни люшка и тегли
и нагоре потъваме -
ние - планктонът на космоса.

1984


[1982] [съдържание]

РИБОЛОВ В ДЕНЯ НА МЕЛАНХОЛИЯТА


До смърт си омръзнах.
Тогава стозъбият дъжд
дойде и ме сдъвка,
и глътна
в стомаха си блатен.
И ето - зелени велурени пръски
и лигав камъш,
и риби опашки
полека покриха краката ми.

И какво, че наблизо
се гънеше лудият влак,
като червей, нанизан на релсите -
стръв и закана.
Аз бях вече невидим от глад и от хлад,
и напразно
като ганглиев пръстен подпухна
вагон-ресторантът.

А когато и мойта
забравена въдица звънна
и сред пукот на паяжини
вдигна снага като кула,
аз разбрах, че ме чака -
жестока
и тъжна
на дъното,
най-самотната 
в целия космос акула.

1982


[1986] [съдържание]

х х х


Марина, нашите празници ни наказват.
Нашите празници са безмилостни, екзотични слънца.
Те изгряват внезапно и внезапно залязват,
а срамът обгаря
                 виновните ни лица.

Марина, нашите празници са отломъци
от времената, в които сме били богове.
Любовта е опит да си припомним,
че сме съвсем смъртни.
И не съвсем.

Затова не бива да се разминем така,
както чудото се разминава
с невярващите очи.
Нека една минута се изумим пак!
Нека една минута камбанно да помълчим!

Марина, нашите празници са нашият срам...
Те ни правят велики, а ние ги правим жалки.
Най-страшното не е, че ще остана сам.
Най-страшното е това, 
че те обичам малко.

1986


[1983] [съдържание]

ГЛИНЕН ЧОВЕК

На Валери

Докторе,
какво да правим
с глинения човек?


Не иска да учи.
       - Очите ми - каза,
       се ронят от буквите.

На подплашени капки
          приличат очите му .

Войник не го вземат.
         С досада комисията
          гълъбови курешки
          в мозъка му откри.

За шут не става -
             лошо 
             трепери,
             трепери  надясно,
наляво трепери
             усмивката му.

Докторе, какво
да правим с глинения
човек?

Докторът вдига ръка към челото си.
Земя след суша - това е челото му.

Не вярва докторът
в майсторлъка на Бога.

Силният не вярва на слабия.

Не вярва рибата,
че мрежата я прегръща.

Не вярва на болния
здравият.  

Дървото не вярва
в целувката на триона.

Живият не вярва на мъртвия.

Не вярва в доктора
глиненият човек.

1983


[1986] [съдържание]

ТЪМЕН ХИМН



1. 

Ти, сестро.
Ти, която си на земята.

Тънки са твоите пръсти.
Кратък е твоят празник.
Вечен е твоят бяг.

Виждам:
Пъдиш унило
безполезния дух на цигарата.
Виждам:
пада в очите ти сянка,
мътнее вирът,
огледалото гръб ти обръща,
изстиват ръцете ти.

Замръзват тръби отоплителни,
танкери с трясък се чупят,
избухват заводи,
реки плюят риба и сажди,
пустинята
бавно пълзи.

Все по-силно прегръщаш -
и става
все по-пусто в ръцете ти,
сестро.

Ти, която си на земята.


2.

Но умира мигът
и отново
като полъх се раждаш.
Зазвънтява гласът ти,
отново се смеят дърветата
в свойте зелени бради,
отново
с умиление галиш децата -
тия тромави феникси.

Ще повярваш отново.
Блажени са висшите духом.

Да бъдат твоите пръсти.
Да бъде твоят празник.
Да бъде твоят бяг.

Ти, сестро.
Сестро - плането.

Неизбродна пребъдваш.

И мълчи, и мълчи,
и изпива те слънцето.

И вулканите плачат тържествено -
  с огнени,
  с каменни сълзи.

1986


[1986] [съдържание]

КАКТО МОЛИВЪТ ТАНЦУВА ВЪРХУ ХАРТИЯТА


Така детето къса
на куклата главата
и купола на танка
изтръгва с интерес,
на лентички нарязва
нечетения вестник
и в пясъка въздига
невиждани дворци.

Така дивакът тромав
обидено претърсва
оглозганите кости
след свършилия пир.
Така накриво гледа
заспалите си братя
и после с тор от прилеп
варовика скверни.

Така навъсва вежди
замисленият цезар,
а после прави рязък,
хипнотизиращ жест.
И градове се раждат,
и племена погиват,
и някой свива устни
скептично отстрани.

Така младежът влюбен
самотен се разхожда
и чувство - страшна сила
в гърдите му расте.

Така расте тревата.
Така расте всемирът.
Така животът бавно
танцува над смъртта. 

1986


[1990] [съдържание]

   ИЗ КНИГАТА "АЛЕН ДЕКАДАНС", изд. "ПАН" - 1991   

ЛАГЕРНА ПЕСНИЧКА


Момченцето играе, тича, пее.
Изяжда свойте шницел и компот.
Момченцето от лагера живее
богат и жизнерадостен живот.

Като часовник вечер се навива.
Като часовник сутринта звъни.
Със своите другарчета заспива,
и с тях се буди за безгрижни дни.

На своите другарчета засада
устройва в оградената гора.
И своите другарчета напада
в една военизирана игра.

Момченцето обича да го хвалят.
Обича да играе на война.
То силните с респект заобикаля,
а слабите изблъсква настрана.

И вечер, в тоалетната, когато
с другарчетата тайно пуши, то
с възхита гледа оня от тайфата,
който е силен, хитър и жесток.


Защото казва: "Този свят е гнусен,
но аз съм тартор тук - за векове!"
Пък лагера не можеш да напуснеш,
и няма, няма други светове.

Лъщи небето като от коприна.
Почти христоматийно то лъщи.
Момченцето оттук ще си замине
почти щастливо, страшничко почти.

1990


[1990] [съдържание]

КОЛАПС


й
ко
пух
мечо
мечтаното утре
съм чавдарчето е примерно дете
аз съм българче
аз съм лека нощ деца
аз съм десет малки негърчета
аз съм овчарчето Калитко
аз съм винаги готов
овехтял "Плейбой" - позив на балканското дисидентство
	аз съж Жизнерадост и Дръзновение
аз съм котето, обесено в името на народа
	аз съм Тимур и неговата команда
	аз съм Най-малкият син на Партията
	аз съм Повелителят на мухите
и Мухата на Повелителите
	аз съм Елате хиляди младежи
	аз съм братска помощ за АвАнгВиДжистан
	аз съм човек от народа
аз съм народ за Човека
	аз съм пролетариат за диктатурата
	аз съм Левски ей ме на
аз съм за няколко долара повече
	аз съм Изправи се гора от стомана!
аз съм Заплакала е гората
аз съм прелъстителят на комсомолски активистки
аз съм обект за изнасилване от целомъдрени
друж. Ръководителки
аз съм Европа, по която броди призракът
	смел реактор под съветски флаг
	аз съм тъмен балкански субект
аз съм подпалвачът на мавзолея, пожарогасителят
на Райхстага, папата на убиеца, чадър през септември
ще бъде май
	аз съм тотОлитарната шизофрения
	аз съм тотЕлитарният шизоиден тип
аз съм вътре с Единий светъл вътре с двете глави вътре
с трите крака вътре с Бандата на Четиримата с Петимата
от Ремса и Петимата от Моби Дик
аз съм вътре с истмат диамат и самиздат
съм аятолах нагорни карабах съм шах
и мат
	демократичен спин
	демографски сплин
	мустафа гяуроглу
	от Шао-лин
	ИВД КМР ЦуМ СГНС
	АОНСУ АУАКС СИВ НАТО
	СБП УБО СДС АСО БСП АЛФ
            ПЕТЪК-13
	ПАРАГРАФ 22
	КРЪГ 39
	681-1944
	99,99% за!
	№ 0085631
	ЕГН 6003136922
	Безкрайност~ 0.

1990


[1991] [съдържание]

ДИСПУТ ПРЕЗ ЯНУАРИ




Този отдясно кима най-надменно.
Този отляво трескаво ми шепне.

Този отдясно нещо промърморва.
Този отляво е пиян и буен.

Този отдясно се заинтригува.
Този отляво страстно ме заклина.

Този отдясно вече се подмазва.
Този отляво вече ме заплашва.


Този отдясно вече ме прегръща.
Този отляво вече ме проклина.

Този отдясно нещо не разбира.
Този отляво нещо не разбира.

Този отдясно се разочарова.
Този отляво се разочарова.

Този отдясно вече е отляво.
Този отляво вече е отдясно.

Този отдясно кима най-надменно.
Този отляво трескаво ми шепне...

О, те ще се сговорят най-накрая
да ме нападнат. Или изоставят.

И ще домисля важната си мисъл
за ярката значимост на снега.

1991


[1987] [съдържание]

БОДРА


Да си служител в ласкавия мрак!
Да йезуитстваш тънко над салкъмите!
Да си щастлив, напредничав глупак,
и да напредваш, докато се стъмни.

Червиви и двусмислени слова,
субретки и катамарани
да се въртят край твоята глава
и да пищят подобно корморани

за долари, за зеле, за любов...
Моторите им да са активисти!
Задружно да бръмчат в живота нов
танкисти, философи, онанисти!

Да пее окрилена синева!
Да пее дръзновената вселена!
Бюрото и активът при това
да си налеят по благословена

от целия напредничав народ
вълшебна и пречистваща ракийца!
Понеже няма друга рима гот,
да свърши песента с баба Илийца.

1987


[1987] [съдържание]

ПЕСНИЧКА ЗА ПАНАЙОТ


Не закачайте малкия луд Панайот!
Ще бъде той ваш, 
но утре!
А днес е гений, шут, идиот,
и абсолютно безсмъртен!

Навел глава, присвил очи,
запушил ушите с рок,
Панайот към генезиса си хвърчи,
като тежък,
метален бог.


С един-единствен
въпрос-катапулт
в мозъка - пуст и лъчист,
хвърчи Панайот -
       мит
анти    и
       култ,
      
       допинг
анти     и
       фриз!

- скалист възторг, дрезгав урок...
мегаполис зъбат...
         Рокът е цар!
Ала рокът е рок,
докато е непризнат...

Да пожелаем здраве
и дълъг живот
и на тоя
мил апаш.
Не закачайте малкия луд Панайот!
Той утре ще бъде ваш.

1987


[1988] [съдържание]

ХАРАКТЕРИСТИКА


Александър - моят приятел,
с двайсет болести ходи учудено,
ходи леко, съсредоточено,
и е смел -
като факла в море.

Той е злъчен човек, неудачник.

Александър - моят приятел,
не умее да бъде похвален,
не умее да бъде "братленце",
не умее да бъде "простете му".
                        ясен  
Той е опак човек. Шизо 
                        Пасен.


Александър - моят приятел,
нито може, да кажем, нормално
да спечели галантна победа,
нито иска да слуша за моите.

Той е смешен, това е, кажете му.

Всички чакаме как ще си счупи
закономерно главата.

Александър без двоумене
оправдава каквото очакваме.

Всеки ден аз се мъча
да забравя за него -
всеки ден се преструвам
на всеки, на всичко -
на поет, гастрольор,
космонавт, Че Гевара,
на пристанищен гуру,
сядач по събрания,
топка за тенис,
     рай
на           хилядолетен...
     райх

Всеки ден ние тук
с всемогъщество
сме най-гнусливо дарявани,
затова,
че не сме
Александър.

1988


[1990] [съдържание]

СИСТЕМАТА


СИСТЕМАТА

Иван Громов прилича
на състарено бебе.

От най-ранно детство той
води бой
със Системата.

Напикава пеленките си
с достойна за отмъстител ярост.
Пробива с ножче топката
на най-послушните си другарчета.

Плюе в тетрадките
на подмазвачите и отличниците
И агитира съученичките си
за свободна любов
с шамари.

Мрази своя учител,
че заеква и го наказва.
Мрази своя полковник,
че далаверничи и крещи.

Ненавижда своя началник,
че пуши и има любовница,
и ненавижда жена си,
че мълчи и го ненавижда.

Иван Громов мрази
до смърт своята работа.
Веднъж заобича нещо,
но то ужасено избяга.

Иван Громов води
неравен бой със Системата.
Допуска се, че я мрази
повече и от себе си.

Иван Громов прилича
на състарено бебе,
заеква, има любовница,
далаверничи и крещи.
Докато с часове приканва
за борба срещу враговете,
от устата му като от ауспух
изхвърча на порции
пушек.

Той вижда това и се мрази
когато мълчи, но умерено.

Ако му вземат Системата,
ще си пререже вените.

Ако не му я вземат,
сигурно ще я оглави.

1990


[1990] [съдържание]

ПЪРВИЯТ И ПОСЛЕДНИЯТ


Ето - старецът излиза с чер костюм и бяла риза,
с треперлив бастун в ръцете - тръгва с левия си крак.
От косата му се рони марш на бодри ескадрони,
а над него ален гарван грачи с тръбен, кобен грак.

Старецът с упорство крета към трибуната, където
ври разпепено морето на човешкия прибой.
Той не вижда и не чува, той накрая ще доплува
сърповато, чуковато, като крив, ръждясал Ной.

Ще възлезе, сух и важен, нещо дрезгаво ще каже,
а когато поутихнат долу масите, над тях
той ръкави ще засуче и със старческо юмруче
ще опита да научи хората на ум и страх.

Ще опита, но в тълпата някой пръв ще се замята -
Най-последният гнева си яростно ще възвести.
И с бутилка ще замери птицата кървавопера,
и от радостна възбуда гарванът ще изкрещи!

"Долу! Долу!" - ще завикат пъстрите и еднолики,
трудно мислещи тръстики на народа отълпен.
И тресавище ще зейне пред обувките музейни
на оратора, залязващ като крайцер накренен.

Най-последният тогава с лакти път ще запроправя
към трибуната, която като постамент стърчи -
свойта правда да изплаче. Добере ли се обаче,
ще се добере с червени, бичи, огнени очи!

Ни ще вижда, ни ще чува как се рее и ликува
с дрезгав грак из синевата кървавият идеал.
Ни какво гори в небето - Бог, звезда или ракета,
ален гарван или гълъб - апокалиптично бял.

1990


[1990] [съдържание]

* * *


Иде шарко-парко
Голям шарко-парко
Бижу време за чейнч

СЪЕДИНЕНИЕТО ПРАВИ СИЛАТА

Шарко иконите шарко шараните
Шарко тиганите шарко балканите
Шарко пагоните на капитаните

Шарко прасетата шарко кубетата
Шарко дупетата и минаретата

Шарко отвертките шарко синтезите
Шарко ковчезите кълките фрезите

Шарко лъжиците шарко шевиците
Шарко шестиците розите циците
Шарко лисиците и политиците

Шарко червените шарко медалите
Шарко легените и кашкавалите
Шарко романите и графоманите
Шарко пегасите и педерасите
Шарко пастетите шарко естетите
Шарко чехкините и полякините
Шарко комините и никотините
Шарко основите
Шарко отровите
Шарко дробовете
Шарко гробовете

И ТИ ПРЕДПОЧИТАШ СМЪРТЕН САВАН
НО НЕ УСМИРИТЕЛНА РИЗА
ЧИТАЙТЕ ЗАВИДУЙТЕ Я ГРАЖДАНИН
САВЕЦКАВА САЮЗА

	това е шарена гибел, ха-ха
	харна гибел, ха-ха
	хахава гибел
	иде-иде-галантна гибел
	галантерийна гибел
	гибелна гибел
	гибел като Кинг-Конг,
гибел като Годзила,
гибел като прогресивна световна сила
гибел както си седим както си гледаме
гибел като голяма жълта риба
като риба с червено око,
а окото вика: КО-КО...

Иде-иде голяма гибел
ще вали голям сняг
голям студ няма къде да се скриеш
но аз попикавам големия сняг
с Големия Сечко
и Малкия Сечко
аз попикавам звездния стяг
с Големия Мечко
и Малкия Мечко
и целия Looking for love in a July morning*
аз попикавам Големия Начко
и Големия Стачко
изчезвайте казвам
играчко-плачко
оставете ме моля
аз пикая и плача
като малък
приветлив
абориген.

 *Да търсиш любов в юлско утро - текст на група Юрая Хийп. (Б.а.)

1990


[1989] [съдържание]

ГАРВАНИ


Какви са тия гарвани край пътя?
О, рейсът ни пъхти, ще се изгърби,
а те се нижат зад стъклата мътни
като безброй, безброй железни зъби.

Какви са тия гарвани край пътя?
Защо в нивята кишави са щръкнали?
Какво сред този сняг настръхнал мътят?
Какви са тия гарвани край пътя?

Какви са тия гарвани край пътя?
От час ни обкръжават - все по-плътно.
Какви са тия гарвани край пътя?
Какви са тия гарвани край пътя?

Какви са тия гарвани край пътя!
КАКВИ СА ТИЯ ГАРВАНИ КРАЙ ПЪТЯ!!!

Какви  са   тия    гарвани       край           пътя

к а к в и с а т и я г а р в а н и к р а й п ъ т я

1989


[1988] [съдържание]

КРАЙ


Човекът с каменистите черти
чаршафа мачка в късите си пръсти,
а мускулът в гърдите му бумти,
и от омраза скоро ще се пръсне.

Да можеше да спипа болестта
в ръцете си, да спипаше екипа
от лекари уплашени, света
на здравите да можеше да спипа!

Да стигнеше до своя телефон!
Да стигнеше до някакъв виновник!
Дори да е природният закон,
дори да са каноните Господни!

Но бълват страх безшумните врати.
Съратниците дебнешком се нижат.
Човекът с каменистите черти
брои наум, чудовищно угрижен.

И тръгва към смъртта - като сирак.
Захлопват Тук, а Там - не го очакват.
И близките в ожесточен рояк
над него каменисто се разплакват.

1988


[1990] [съдържание]

НАПРЕД


Жената на съседа носи чушки.
Съседът носи бири - като риби,
които в сака сам е уловил.
Жената на съседа всяка вечер
измива всичко в кухнята, премита,
в неделя тупа, в събота пере.
Съседът всяка сутрин става рано,
ръцете му са тежки, в петък пие,
а в събота работи по колата.

Децата им са здрави и послушни.

Съседът счупи крак, излезе в отпуск,
куцука с мръсен гипс, кове из къщи,
По-често пие, някак остаря.
Жената на съседа носи чушки
и разни други работи, премита,
оплаква се от разширени вени.

Духът на входа нощем обикаля
и глухо кашля, спира пред вратите,
ослушва се, оглежда по стените
за мръсни думи; дето види - псува,
или се смее - както му е воля.
Синджирите на асансьора дърпа
подобно струни, броди из мазето,
събаря щайги, с котките се бие,
мяучи, кукурига и танцува
с един бидон, откраднат за туршия.

О, Господи, какво ли ни очаква.

1990


[1990] [съдържание]

ПРИЯТЕЛЯТ НА СИНИТЕ ЛИСИЦИ


Приятелят на сините лисици
живее сам за себе си. Възлиза
сега по хълма - вижте го, свирука
и носи седем върбови олтара.
Червена му е шапката, зелена
косата му, обувките му - жълти,
а предните му зъби са засмени.
Приятелят на сините лисици
танцува сам за себе си, подскача
на няколко крака, с лилави устни
надува дълга върбова пищялка,
а после по олтарите сервира 
блюда за тях - за сините лисици.
Той всеки ден ги кани на обяд,
седи на хълма, чака ги, обаче
понеже те не идват, той заспива,
и някакви летящи каракуди
олтарите отмъкват дебнешком,
за да си правят с тях автомобил.
Щом се събуди, той заплаква силно:
разплаква се червената му шапка,
разплаква се косата му зелена,
разплакват се обувките му жълти,
а предните му зъби се спотирват
да изплетат олтари - още седем.
Но както вече се разбра, това е
труд безполезен, тъй като не помня
поне веднъж да съм видял тъдява
лисиците, или пък синьостта им.
Макар че - Господ знае - вероятно
той точно затова им е приятел,
и има име на почтен човек
от Върбовия хълм до месец март.

1990


[1982] [съдържание]

СВОБОДА


Кралят викна на свойте васали: - Хей, чуйте:
                                                       Абсурдът 
                                                       на моя абсурд
                                                       не е мой абсурд!
                                                       Нали всички сме хора!
                                                       Тоест - бозайници!
                                                       Заповядвам:
                                                       Живейте, както иска
                                                       Природата! 
Но шутът със смях
се маскира на прилеп
и литна от кулата.


1982


[1991] [съдържание]

ТВОЯТА СИНЯ ЛЮБОВ


	Не да бъдеш
уморена тояга, инкрустирана с юбилейно злато
	Не да бъдеш
железобетонен балван
	Не да бъдеш
самодоволен призрак,
понесъл наградите си
като хроничен сифилис
	Не да бъдеш
уравновесено кресло,
което преживя вестници,
пие сода и тананика
	Не да бъдеш
трамвай, оплют
със скришом изядени семки
	Не да бъдеш
неврастеничен пророк,
алкохолен балон,
жаба, зинала срещу всичко: "искам!"
	Не да бъдеш
овехтяваща кожа,
епидермис, жилещ предсмъртно,
наркотичен ожесточител

	ВСЯКО НОВОРОДЕНО Е ОТГОВОРНО
	ЗА СВОИТЕ ДЕДИ И 
	ЗА СВОИТЕ ВНУЦИ


та нищо нищо
няма няма
да те изличи -
така те обичах -
като желязната вършачка
о която счупих своята ключица
в невръстни лета,
като ориенталското ни добродушие -
пълно със страх и жестокост;
така те обичах -
като чашата, в която си срязах ръката,
като моя 
руско-еврейски приятел,
който изправи срещу Системата
самоотвержената си диагноза;
като дъската, която ми служи за маса,
като вярата, намирана и изгубвана
	подобно парче слюда,
	подобно политическа идентичност,
	подобно първа любов,
	купена с бутилка ракия
Вътре в мене си - незаменима, неизбежна и смъртоносна
	така те обичах
	така те обичах

1991


[1988] [съдържание]

ПЛАНИНА

На Иван Давидков

1.

В трийсет раници впрегнат,  в марш суров,
с хленч и радостни викове,
се изкачваше подир другаря Попов
необятният Шести Ве.

Мълчалив като стар индианец, аз
бях решил да пристигна пръв,
та Кристина, светът и целият клас
да си кажат: "Какъв е лъв!"

Можеш всичко, ако си влюбен до смърт.
Любовта е велик инат.
Любовта е безкраен планински път
и ожулени гръб и врат.

Всеки храст, всеки камък, всеки бодил
бяха ярост, молитва, взрив.
Всъщност никога, никога не съм бил
по.измъчен и по-щастлив.

И висяха над мойта вечна любов
и подстригана шпиц глава
само строгият гръб на другаря Попов
и мистичната синева.

Боже мой, аз се качвах и знаех, че
всеки тук е единствен шанс.
И се смееше слънцето като врабче
в аления си декаданс.

2.

Стоя на върха. Въртя очи.
       Сега какво, накъде?
Мълчи планината, снегът хвърчи,
       а хижата спи, яде.

Отдолу глухо ръмжат коли.
        Нагоре приижда мрак.
Парадоподобно текат мъгли
        и удрят безшумно крак.

Къде са другите? Та нали
         вървяхме всички насам?
Дали сме заедно тук, или
         е някъде всеки сам?

Къде е Кристина? Защо до днес
          препусках в тия гори?
Не съм ли я всъщност подминал, без
           ръка да  подам дори?

Да можех да разбера кое
           ни кара да  продължим.
Да видех отпред силует, но е 
            Учителят невидим.

Добре. Поемам дълбоко дъх
            С възторг внезапен и зъл:
- Не искам твоите писти, връх!
             Не съм за слалом дошъл.

Набъбва, става човешкият шанс
             Господня сълза, видях.
Щом има залутани долу, аз
              избирам да съм от тях.                                

Щом има долу - има вина.
                Това е моят багаж.
Това е моята планина.
                 Останалото - мираж.

1988


[1989] [съдържание]

ОКОТО


О вече всеки виждам се задъхва
като юзда езика си прехапва
химерата си с плач и гняв преследва
о бедни хора бедни бедни хора

о бедни бедни бедни бедни хора
не ми е за жал за вас а за Окото
прискърбно то зад погледа ви свети
като опустошително мънисто

така се изпаряваме така се
възземаме пропадаме стареем
не огън не трагедия не болка
а все по-малко ропот все по-малко

елате да попеем с чаша вино
не сте виновни аз ви опрощавам
но докато пристигнете едва ли
ще помня за какво съм ви повикал

1989


[1989] [съдържание]

ПИСМО С АРАУКАРИЯ


    Здравей,
     Пиша ти, вкопчен в думата  а р а у к а р и я...
Не я знам даже в кой речник расте,
но като  рефрен цял ден я повтаря
буксуващата ми памет.
                          Вместо с теб
мисълта ми със себе си дълго спори,
и - подобно змия - се сви и заспа.
Не съм те забравил, но завинаги те затворих
в разхвърляното си минало. И закопах
дълбоко ключа.
                          Друго какво - живея
безметежно и безтегловно - като перо
влязло в приумиците на суховея
след раздяла с птичешкия народ.
Благодарен съм ти за месеца, в който бях гениален!
За жалост, ние сме застраховани от необратим подем.
Ако животът въобще е възходяща спирала,
то болшинството слизайки ще го разберем.
Това е. Въобще - добре съм. Напоследък
ме избива на философия. 
                                    Е, бъди здрава!
П.П. Отивам да видя в енциклопедията
какво е  а р а у к а р и я...
И как се справя.

1989


[1989] [съдържание]

КАМЕНОДЕЛСТВО

На Едварда

Ръката и длетото методично
почукват Идеала. Става скучно.
Това е жилав навик - да си камък.
И бавен, мъчен подвиг - да обичаш.                    

1989


[1991] [съдържание]

БАЛАДА ЗА ВОДНЕНСКАТА БАРА


(Чернова)

И малката река си има бог.
Той денем из подмолите кротува,
а нощем вади зеленясал рог
и над вира беззвучно го надува.

Това е знак за тихи празненства,
за тиха свобода и тиха правда.
И богът, вирнал жабешка глава,
държавата си гледа и се радва.

Една змия се плъзга, но една
по-дълга я настига и прегръща.
Любов ли правят, или пък война
не любопитства богът. Ние също.

Набъбва отстрани като вълна
мъчителният унес на щурците.
Мъчително-прозрачната страна
на щастието всъщност са върбите

край Вишни вир, дебелите крака
на ведрите тополи при Требежа,
Лозарски дол и Цековска лъка,
лъчи и сенки, сенки и градежи,

градежи мъртви, скрити в копривак,
засенчени от дрянове и джанки...
И нямаш възраст - тук си пеленак,
дете, и мъж,  и старец; лъч и сянка,

човек и риба, червей и дърво,
вода и камък, облак и пространство;
прозрачно и течащо същество -
течащо с неизменно постоянство...


[1991] [съдържание]

БАЛАДА ЗА ВОДНЕНСКАТА БАРА

На К. Костадинов

(Белова)


...камъчета като копчета, ръждиви дръжки на вилици,
попови лъжички, изгребващи тинята на света,
твоята синя любов, бляскави щитове, амуниции,
сребристи рибешки ризници, тополи и тъй-ната-
тък... - следиш в междуоблачните окуляри -
всъщност не следиш, не следиш! - гледаш натам,
удивен и неудържимо, по-старчески благодарен...

И кравешките лайна ухаят на фимиам,
макар че фимиамът е само уханна дума за тебе,
но и ти си дума, вода, пара и синева...
Потребен си точно толкова, колкото е потребен
речният бог, клатещ жабешката си глава.
Щъкат водомерки - мисли с отсечени окончания.
Цък-цък, цък-цък - насмешлив, но някак обезпокоителен метроном,
и като саби - зелени саби, стърчат и се кланят
камъшовите мечове над вира - огледален дом
за камъшови мечове, облаци, за меланхоличната хищница -
твоята въдица, яхната от водно конче и атмосферен стълб...
Всяко нещо си има име, но ако спреш да мислиш, 
ще видиш: имената се размиват и като всеки скъп,
но болезнен символ се изтласкват от паметта...
И течението ги отнася - край флакони от шампоан,
край льосови плешивини и варовикови каземати,
бляскави ризници, амуниции, окуляри и тъй-ната-
та-та-та-та...синева...любов...стари гуми, кич-ести
облаци...фимиам...капачки...дръжки...бур-канчета,
свят-и-тиня...бо-жест-ва...попове...попчета...лъжички...
ръждиви рибки...жабчета...копчета като камъчета...

1991


[1989] [съдържание]

ВОДОЕМ


Стърча между тръстиките подобно
причудливо мутирала тръстика,
и сигурно в пейзажната хералдика
сега съм най-двусмисленият знак.

И сигурно мъглите са стада
от духове на мъртви диплодокуси.
Те дълго над водата се тълпят
и ме оглеждат с тъжно безразличие.

Но като струна кордата се опва.
Красиво пее хищната си песен.
От дъното на красотата аз
изтръгвам  звънка и сребриста риба.

Умело я откачам и дори
готов съм да я пусна. Но и после
ще натежава нашето умение 
като завързан за нозете камък.

1989


[1991] [съдържание]

* * *


И ето ме ничий - Франкенщайн по жилетка и по пантофи
пред телевизора закалено и заканително онемял
За съжаление те изгубих не въобще, а у себе си - като строфа
от трогателно-отегчителен рецитал
И няма няма любов у мене - това е
Опитах се да я задържа, но уви -
някой Там пожела да дойде краят,
някой Там безусловно се разгневи
и ни направи опитни нещастни и закалени
чудовища с пантофи и сантиментални сърца
които се понапиват и без съжаление
изпускат през ноздрите си колелца
митологичен пушек и отровни съединения
потъвайки в природонесъобразна смет

Както се смеем и взаимозаменяме
Както не смеем
Както не сме   

1991


[1990] [съдържание]

* * *


         Поезията не е да се уплашиш преди да се родиш
Поезията е богобоязлив анархизъм
Божествен бунт срещу Бога
          Поезията не е изящество на мизантропията
          Не е аргументация на плача
Поезията е да установиш, че си единственият си враг
          Поезията не е умение да предвидиш
          и подредиш /да победиш/
Поезията е заговор на словесни терористи, държава за
избягали роби, вечен пир на безприютни анахорети.

            Поезията не е да пиеш и да пееш,
            не е да си пръснеш черепа
            или друг да го стори
            Поезията не е да накараш някого
            да се самозапали, да яде чаши
            или да спи с богата и грозна жена
Поезията е аутсайдерство за шампиони,
шампионат по катастрофалност и безразсъдство
             Поезията не е дъвка за скопци,
             не е  целувка за беззъби 
             и песен за глухи
             Поезията не е да си правиш кефа
             и да вдъхваш аромата на розите,
             не е да си бледа пиявица
             върху раната на собственото въображение
Поезията е скърцане на зъби,
звън на вериги и мечове ,
отрязани фалоси и уши
Поезията е трън в челото,
електрод в мозъка,
змийски съсък в съня
             Поезията не е да си фукльо с прехапан език,
             или срамежлив мародер
             край агонизиращия си дух
             Поезията не е да си нямаш
             любима или любовница
             или пък да си имаш,
             не е да си хомосексуалист, навигатор, овчар
             или мъж в пардесю с лула и приятни обноски
Поезията е величествено нещастие
Поезията е перо
от крило на къртица,
благотворителен концерт
за електрони и божества
              Поезията не е да пишеш стихове,
              не е да смучеш молива,
              не е да си самотник, глупак или графоман
Понякога е и това
               Поезията не е поезия,
               не е нещо, което си струва труда
Поезията е религия
за падащи ангели  
и възземащи се бесове
                 Поезията не е достатъчно
Поезията е всичко, което             нямаш
имаш 

1990


[1988] [съдържание]

СЕВЕРОЗАПАДЕН СОНЕТ


Много внимателно старецът фаса допушва, накрая
Пуска го, плювва печално, разтрива старателно с крак,
Кимва ми, махва с ръка, тоест: "Всичко ти хубаво, бае",
И с пестеливо сумтене нахлузва пръскачката пак.

Старецът плува над лозето - синьозелен като воден
Дух, за когото отдавна няма достойна вода.
Още присъстват: бирлък* под лоза, иронична природа, 
Невъзмутимо магаре, метафизична юзда.


Още присъствам и аз: безидейно над синия камък**   
Пръчка размахал, привлечен от хипнотичния цвят.
Пъдя мухите лениво и тананикам неясно,

И тананикам, изпълнен докрай с изумление нямо -
Как не открих нищо по-безутешно от белия свят,
И от плача на мъдреца - нищо - до днес - по-прекрасно...

1988


*бирлък - (диал) - дамаджана. (Бел.а.)
** син камък - една от съставките на бордолезовия разтвор за пръскане на лозя (Бел.а.)

[1986] [съдържание]

   ИЗ книгата "ЕДВАРДА", изд. "Анубис"  -  1992 г.   

БАЛАДА


Преди време, в държавите сантиментални,
един трубадур не постъпи похвално.

Вместо белите пътища да обикаля,
той взе, че се влюби в дъщерята на краля.

Цял ден в двора й свиреше тъжни балади,
а край него танцуваше циганка млада.

Но веднъж се открехна прозорчето скрито.
Глас - и нежен, и властен, отгоре попита:


- Ей, обичаш ли свойта принцеса, свирачо?
Той подгъна коляно и стисна клепачи.

- Щом обичаш, свири денонощно; желая
трайността на любовния бяс да узная.

Той три дни и три нощи свири без почивка.
Не потърси храна, и вода, и завивка.

Само вярната циганка редом стоеше,
и челото му гладеше с длан, и мълчеше.

На четвъртия ден от прозорчето скрито -
глас - и нежен, и властен, попита сърдито:

- Ей, обичаш ли свойта принцеса, свирачо?
Той подгъна коляно и стисна клепачи.

- Щом обичаш, доказвай! Така се обича.
Изгони тая циганка - тя те отвлича!

Трубадурът зад себе си бавно погледна
с непознати очи, и танцьорката бедна

без а да каже ни дума, с унила походка
се отправи към свойта последна разходка.

И лютнята пак зазвънтя денонощно -
още по-безответно, прекрасно и мощно.

На десетия ден през прозорчето скрито -
глас - и нежен, и властен - отново попита:

- Ей, обичаш ли свойта принцеса, свирачо?
Той подгъна коляно и стисна клепачи.

- Щом обичаш, хвърли тази свирка креслива!
Любовта ти - половината - в нея отива!

Сякаш гръм трубадура в сърцето удари.
Той потръпна и клюмна над лютнята стара,

след това я целуна, изправи главата,
и я блъсна с невиждана сила в земята.


- Да, разбрах, че обичаш - принцесата рече. -
Но сега си върви, неразумни човече.

По-нататък не е интересно - ти даже
свирка вече си нямаш - какво ще ми кажеш?

- Дръж - за хляб и за вино...
Прозвънна жълтица.
И прозореца хлопна ръка в ръкавица.

1986


[1990] [съдържание]

ВОДА III


ВОДА III

Да гледаме морето. И да крепнем
в соленото си идолопоклонство.
Морето е величествен свидетел.
Морето е гарант на светлината.

Тъй както сме объркани, невежи
и сърцераздирателни крушенци
да му се поклоним и да застинем
по камъните уравновесено.

То няма да ни пита и да жали.
Работната си песен ще запее
и бавната му мелница ще смели
гемиите на нашите заблуди.

Да съхраним спокойствие, когато
уютът плоскодънен се изплъзва.
Последният ни кораб е морето
и подобава да покажем смелост.

1990


[1987] [съдържание]

МАЙСТОР


Бедни чирако, печални отроко, завистнико - 
кой те изпрати? Защо си дошъл? Ще устискаш ли 

девет години водица да носиш почтително, 
и да целуваш ръка и юмрук на учителя? 

Да му изслушваш уроците обезсърчаващи? 
Дваж по-внимателно да му изслушваш мълчането? 

Триж по-внимателно да наблюдаваш ръцете му 
докато свикнеш не с поглед и ум - със сърцето си 

мигом да чувстваш къде майсторлъка си крие той, 
както къде и защо му не стига магията? 

Бедни чирако, лукави отроко, насмешнико! 
Ти ще си тръгнеш, оставил на майстора грешките. 

Ти ще си тръгнеш, запретнал ръкави уверено, 
да изнамираш тертипи, до днес ненамерени - 

белия свят да събаряш и вдигаш поновому, 
белия свят да дивиш и ловиш славослова му. 

О, ти мечтаеш съвсем да засрамиш палачите, 
майка да бъдеш и татко за всички сирачета, 

да онемяват и цъкат край тебе велможите, 
техните влюбени щерки и скъпи наложници, 

докато зидаш от звуци слова или камъни 
нов стадион за света, или храм, или паметник! 

Бедни чирако, глупако блажен, горделивецо - 
кой усталък се поселва в дома на щастливеца? 

Кой усталък се върти като куче разглезено, 
или скимти на стопанина покрай трапезата? 

Плаща се всякоя тайна и всяко умение 
с тебе самия, с невинното ти изумление 

от мъдростта и коварството, скрити в урока ти, 
от хубостта и неправдата в теб и наоколо. 

Няма невинност за дръзкия и любопитния. 
Бедни чирако, разбойнико тих, ненаситнико! 

Ще те следи свободата със хищно веселие 
докато ти любовта си зазиждаш в темелите, 

докато все по високо се вдига градежът ти, 
докато все по дълбоко си търсиш надеждите, 

и със надменната кротост на изследователя 
носиш свещта към невиждали слънцето пластове. 

Знай, че не ще ти простят бесовете разбунени, 
както прощават това на слепеца и лудия. 

Знай, че не ще ти простят самотата другарите, 
както прощават това на болника и стареца. 

Не ти си майстор на тоя живот. Ще почувстваш, че 
друг му е Майстор, а той не обича изкусните. 

Страшна и пагубна е гордостта на умелия, 
който душата си почне да взижда в темелите. 

Ала си струва, о, струва си над съграденото 
да се изправиш и викнеш с велико смирение: 

- Ето ме. Чист съм. И сам ще накажа разбойника! 
Бедни чирако, 
             глупако, 
                     разбойнико, 
                                двойнико. 

1987


[1988] - [2004] [съдържание]

УПРЕК КЪМ ДУМИТЕ


Към думите тръгваш - свещенослужител, палячо,
прискърбен бърборко, изгонен от немия рай,
налудничав пратеник с неизпълнима задача -
към думите тръгваш, решен да отидеш докрай.

А те като мишчици тичат край тебе, изплъзват се.
Отминеш ли, те като охлюви вдигат рогца;
отминеш ли, те се изправят и плачат със зъзнещи,
болезнено-сгърчени, меланхолични лица.

Не тръгвай към думите - тия двулични сирачета.
Те никого нямат, но техния плач е капан.
Те никого нямат, те просят закрила, обаче
не дават утеха, а своя невидим саван

изплитат край тебе, сноват с неизменно усърдие...
В уютни миражи те люшкат, понеже си сам...
Единствени стават, последни - а после си тръгват.
Тогава ще стигнеш, но вече - завинаги ням.

1988 - 2004


[1988] [съдържание]

ДАВЕНЕ НА СТРАХА


Като риба ударих брега - стига вече съм съхнал на пясъка!
Стига вече съм вярвал, че плува морето към мене!
Вехне плажът подобно медуза, линее листакът,
избелява кръвта ми, разбягва се мълком Вселената.

Като риба ударих брега: - Тая суша с миражи е свикнала!
Тая суша напуква петите и спича езика!
Тая суша ни дава водица, а после ни вика
и ни връзва гальовно за своя корем като тикви!

И напразно ръце-коренища забиваш; през пръстите
се процежда и пясък, и пепел, и памет, и песен, и плач.
Даже хищният кръст на вината те пуска - да търси
по-престъпен, по-луд, по-изгубил играта играч!

Като риба ударих брега: - Ей, любов, ей, сирено-измамнице,
дето вечно те гоня, а щом те достигна, мълчиш,
цепенееш и виждам - ръждиво е твоето рамо,
а главата ти глупаво в плиткия залив стърчи!

Като риба ударих брега. Като камък разсякох вълните.
Между миди и тление, долу, сред мрака разбрах,
че е звън свободата, и напън, и пукот в гърдите,
и издишах страха си, и - светъл и ничий - умрях.

Като риба лежах на брега. Свободата не свършва за мъртвия!
И морето през гръм и боботене викна: - "Стани и ходи!
Имаш тяло и дух на човек. Днес е още четвъртък.
Аз ще дойда в неделя с високи и строги води."

1988


[1988] [съдържание]

ЗАРЕВО


Какво да кажа още? И описвам
с ръка надежда неопределена.
Шегата ми лениво те погалва
и като котка тихо се измъква.

Какво да кажа още? Ти го знаеш,
макар че предпазливо премълчавам -
аз мога само тебе да обичам
в минути, озарени като тази.

Аз мога само тебе да обичам,
но любовта е свят и нежен хищник.
Оставиш ли му се, ще те разкъса,
и ще си тръгне, без да го усетиш.

На път отново. Синята ми тайна
в небе неумолимо се превръща.
Аз всичко сам ще си платя, така че -
спокойно, казвам - залезни палачо.

1988


[1988] [съдържание]

ПЕРИГЕЙ


Като шаман, полудял от властта си припадъчна
пее светилото песен без думи, върти
все по-неистово своите факли, вторачва се
с бяло око в тъмнината, където лети
сонм от планети - все тъй - в пеперудени кръгове.
Ние се връщаме - обединени ята
слънцепоклонници, монотеисти излъгани,
мисионери, раззинали риби уста.
Ние се връщаме в тази последна религия -
огъня - като безчислен рояк скакалци.
Нека папируси кожите станат, а книгите
нека се сгърчат и пламнат. Подобно слепци
нека единствено себе си с пръсти да сричаме
върху огромния и разпълзяващ се плаж. 
Нека бучащите - като осанна езическа -
два изтребителя горе - вираж след вираж
да доразкъсват пашкула озонов със газове.

Да замижим и забравим, броейки до три.

Още едно лято няма да бъдем наказани.
Още едно лято няма да бъдем добри.
Още едно лято няма да търсим къде ни е
храмът опасно пропукан. Така ще вървим -
сеейки пак жизнерадостно ожесточение,
дишайки вяра, и пара, 
и сяра, и жега, и дим.

1988


[1991] [съдържание]

ВЕЛИКДЕН ЗА ИСТУКАНИ


...битие на паралелепипед, на чекрък, на зелена нимба -
какво си избираш, съзерцателю с увяхващи сетива
и реторика на лентяй, докато ловят риба
с едно загребване чайките. Ти беше мечтал за това
балансирано благодушие на благоденстващ нехранимайко,
гастроном на полуфабрикатни гъдели,
полусимпатяга, полуегоист...
Ти опитоми любовта, но не си глупак, и всяка чайка,
която краде и убива риба, е подигравка за твоя чист
"творчески процес", и доказателство,
че си отвергнат от
многострадалния елит на вдъхновения Божи сплин...

Не любовта издялва истукани от твоя род.

Не си амур, не си христос, не си геновева, не си делфин,
мечтаещ да нахрани със себе си по-висшето същество.

Седиш сега на камъка: гледаш морето - довереник на 
кварца, солта, слънцето...Внушават ти друг живот
атмосферните преображения и прохладата на вечерника.
Да си камък е героично! Героично е да се взираш
от своя остров към океана през враждебните векове;
да се правиш, че чуваш воплите на умиращите
си ваятели и императива на демиурга; да те зове
развълнуваното пространство с гребла, ветрила, двигатели;
да пулсира от трудолюбиво или ентусиазирано съвукупляване;
да те измерват, цъкат, обясняват; да дефилират с апарататите си,
докато стърчиш - все така - последователно необясняем...

Един ден опира до теб - опира, защото животът
се върти като колело с две спици - любов и смърт. Окаменява
прегазеният веднъж - достойна съдба на паметник и тотем, защото
голямата любов и голямото умиране продължават.

1991


[1993] [съдържание]

ДЪЖД НАД РЕКАТА


Електрическите изпразвания и шепотът на измрелите поколения
правят неубедително присъствието ми точно тук -
под този бук, в тази галактика.
Пространството около мен е нечовешко и съвършено
като компютърна графика.

Плацентата на дъжда прониква навсякъде -
несравнима и някак двусмислена.
Тя е есхатологичен намек, който не плаши, а омиротворява.
Толкова по-стряскащо е внезапното боядисване
на рекичката в гъсто, фашистко-кафяво.

Образно казано, аз съм капка, наказана с отлъчване
от вселенския водоем по неизвестно какво русло.
В мигове като тоя обикновено се мъча
да овладея хидростремителния си устрем.

Наблюдавйки се пристрастно - иронично, но все пак доброжелателно,
виждам призванието си в една честна служба на Н2О.
Виждам се като заслужил певец на всемирната хидроносталгия,
и достоен кавалер на орден "Посейдоново тържество".

Защото водата е, която прави от всеки мост храм.
А ние сме само мостове - за щастие или съжаление.
Ксант и Симоис бяха победени от хефестовия плам,
но историята учи, че истината отива при победения.

1993


[1991] [съдържание]

ВОДА IV


Голямата любов сега приижда.
Вълните си запенени замята.
Вълните й са дълги и грабливи.
Целувките им бият като чукове.

Те някога твърдта ще доразкъртят.
Коравата й гибел ще засмучат,
и с валяка си гривест ще премажат
желязното лице на тази скара

където чакам - влюбен, сам, оловен.

Трепери под краката ми, вещаят
фундаментален крах такива страсти.

Красиво е да знаеш, не да рухваш.

Та аз отказвам дребните нещастия
и едрите нещастия отказвам,
пиян, щастлив завинаги, защото

Голямата любов не знае милост.

1991


[1993] [съдържание]

   ИЗ книгата "КРИТИКА НА ПОЕЗИЯТА", изд. "ПАН", 1995 г.   

НЯКОЙ МЕ ВИКА


                               1. 


Понякога ме боли сърцето. Дърветата се навеждат 
от порив на вятъра и наведени си остават. 
Жена ми вдига вежди и забравя да си прибере веждите. 
Светилото не захожда. Слънцето не изгрява. 
Хората уж говорят, но е някак памучно - 
по-точно: звук има, но не долавям артикулация. 
Продължавам живота си почти с научен 
интерес - вероятно така продължават манифестацията си 
душите на Павловите кучета из вселената. 

С тръбици в гърлата, като навирени ордени, 
те следват учения неотстъпно и предано, 
и мечтаят как някъде ще го догонят... 

Гледам в упор своето неопределено отчаяние - 
не блести като в пубертета, но е бездънно и глуховато. 
Между Тук е случайно всичко и Тук нищо не е случайно 
седя самоотвержено 
                                 седя целият и 
си държа главата. 


                               2. 


Няма как - ако тръгнеш из курортното селище - 
ближейки сладолед нехайно или ей така - като зрител, 
да не те парне жизнеността на горещите 
удоволствия и жизнеността на танцуващите край тях пари. 
В тази жизненост има нещо хем чудовищно, хем играчково, 
и замислиш ли се, нейната антиномичност ще те разкъса, 
като гледката на идиот с електрическа дърворезачка, 
разбичващ кръстове с цел приобщаване към възкръсването. 
И речеш ли да изпратиш погледа си на разузнаване - 
пряко ученичката с най-главна надежда в чорапогащника, 
пряко сиромаха, продаващ семки за оцеляване, 
и пряко чорбаджията, нагъващ три порции от щастие, 
стигаш до морето. Там като хала 
един скутер се къпе в хохот: хипнотизиран ще го изгледаш. 
Господ разбира се, акцентира върху морала, 
но, изглежда, държи и на техническия напредък. 

                               3. 

Лесно е да си саркастичен - за това се искат 
ум и водка или поне чувсво за недооцененост, 
или пък състояние на хронична безсмисленост - 
някои с години пребивават в такова... Авицена 
би предписал месец на вода и фурми. Августин - 
покаяние, молитви..., а Бате Рангел 
би нарязал салатката, ако е домакин, 
и би посъветвал да се съсредоточим върху главното - 
шишето пред нас. По инерция мухабетът 
би се концентрирал върху детайли от разни 
хиперболизирани във въображението соарета 
с приятни дами и т.н. Йох-леле. Еразъм 
би заплакал Толстой би заритал футбол 
ксендзът би се изкендзал над валенса и свободата 
стичков големите цици на роза бутрос 
който гали педали и си държиш главата. 

                               4. 

Понякога ме боли сърцето. Големият страх не идва 
с лъвски рик, а тихо, като паяжинка полепва. 
Големият страх обича да подхлъзва, а не да срива. 
Големият страх харесва намека, цени шепота. 
Против него се действа ярко! Например, ако 
лежиш с температура - стани и се затъркаляй 
в снега гол, или - когато те дебне някой, 
хукни срещу му с крясъци: ей, ало, ало! 

Това е рисковано, но да загубиш евентуално, 
е по-добре, отколкото самият ти да си загуба. 
Усмихни се на собственото си разкоординирано тяло, 
и го вмъкни в гората. Щом минеш оврага, 
кажи: "Здравей, дънер, здравей, шумка; колко 
добре си лежите тук, здравейте, змия и цвете, 
здравей, косе, здравей, бесе, здравей, билко и болко, 
здравейте, река и риба, смърт и радост, здравейте." 

                               5. 

Юношата проумява с четене; отвъд буквите проумяваш 
прехвърляйки трийсетте - полека - без ужас и без омая. 
Точно както на Господ не се налага да проверява 
какво вършим; той бегло се информира за какво мечтаем. 
Започвам да се ослушвам - през тръбите на Комбината, 
през пукането на пода и скърцането на материка, 
през бъбрежа на телефона и през писъка на тревата 
все по-често чувам: някой ме вика. 

Някой ме вика в Русия, в земята някой ме вика, 
вика ме в село Водна, в морето, в дъжда, в мрака... 
в небето някой ме вика; даже когато отникъде 
не се долавя нищо, аз знам - той чака. 
Ще ми се да отвърна: - Имам да стягам още багажи, 
тепърва ще се размърдвам - виж - замотал съм се като какавида...
Ще ми се да не казвам нищо, или нещо смешно да кажа, 
но вместо това се чувам да произнасям: - Спокойно, ида. 

1993


[1994] [съдържание]

* * *


Страната ми подтичва като старателно учениче, 
преведено в ново училище по стечение на стеченията. 
Страната ми все подтичва, все мечтае да е отличник, 
а това в крайна сметка е тъжно и някак обречено. 

Страната ми е тъжна страна - прилича на дете, построило 
крепост от зурлоподобни формички за крем-карамел. 
Страх го е в крепостта му, но кошмарите му са мили, 
а наивността и жестокостта му нямат предел. 

1994


[1994] [съдържание]

ХАРТИЕН ЧОВЕК

На Норберт Рандов

Хартиеният човек ходи. 
Хартиеният човек пише. 
Хартиения човек често 
го мокрят дъжд, 
                бира 
                и сълзи. 

Хартиеният човек пребивава 
в относителна безтегловност. 
Духнат от вятъра даже 
се прави на хвърковат. 

Смачкан, хартиеният човек 
става на малка топчица. 
Може да бъде глътнат 
и от хора, 
и от закон. 

Но когато се заизправя 
в целия си хратиен ръст - 
става голям и тънък, 
много голям и тънък! 

Тогава леко го лизва 
любовната вощеница 
и ето - настъпва празник 
за цели осем секунди! 

1994


[1989] [съдържание]

БАЛТИЙСКИ СОНЕТ


Но кой може да бъде уверен, че съм тук 
за пръв път, кой ще се опита да повлияе 
на моето убеждение, и как; аз си спом 
ням тия неприветливи плажове, това нис 

ко, кафяво море, тая нива, разоравана от 
дрезгави дракони, тия жълти, пластмасо 
ви кофи за боклук, разхвърляни по цяло 
то протежение. О, границата между во 

дата и сушата е моята безсмъртна роди 
на - никога няма да я предам, никога ня 
ма да спра да се стремя към нея, да заб 

равя как засмуква отгоре небето и как 
съвсем до вълните лудо препускат най-не 
зависимите камиони, които съм виждал. 

1989


[1992] [съдържание]

ТАКА


По индиански идва свободата, 
възседнала бизон, енигматична 
като зороастрийско предсказание, 
и лесна като нож в ръкав на циганин. 
И старците се мъчат по военному 
да козируват, ала тя се смее, 
в попарите им плюе и нехае, 
щом се заемат със самоубиване. 

А иначе дърветата и къщите, 
трамваите, прасетата, врабчетата, 
човеците, каруците и нивите 
се чудят как да станат на Америка. 
Но майките мълчат с очи на крави - 
индийски крави пред голяма суша, 
и все по-често, Боже, не посмяват 
децата си в света Ти да повикат. 

Дечицата с изтрити маратонки 
пред флипера чудовищен, а трябва 
по бицепса да пипнеш Шварценегер, 
но бобът става важен, а Калитко 
не вярва в Кашпировски интересно 
е да си влюбен много интересно 
WAR IN THE GULF повярвай в любовта 
I love тебя МАДОНА съм я чукал 
но кофти е да бъдеш беден имам 
си пръстен с бокс животът продължава. 

1992


[1994] [съдържание]

* * *


Мразя да чета и да пиша стихотворения 
мразя да бързам мразя да се мотая 
мразя да ставам рано мразя деца кучета и хлебарки 
мразя роднини приятели колеги и врагове 
мразя инкасаторката мразя домоуправителя 
мразя Цецо Горанов евреите и арабите 
мразя правителството и опозицията 
мразя честния и нечестния труд 
мразя тъпото кино мразя тъпите зрители 
мразя тъпите просяци и тъпите богаташи 
мразя тъпите попове мразя тъпите атеисти 
мразя тъпите почитатели и тъпата им възхита 
мразя да напълнявам мразя да се напивам 
мразя да нямам пари мразя да ги печеля 
мразя още много неща но цялата ми омраза 
е крехка като видение крехка като мечта 
пред озъбената доброжелателност 
не неизбежния свят. 

1994


[1994] [съдържание]

ГОЛЯМОТО ЩАСТИЕ


Голямото щастие е 
да станеш от креслото да си обуеш чехлите 
да отвориш вратата да излезеш в коридора 
да направиш няколко крачки да влезеш в стаята 
да погледнеш през прозореца 
да се върнеш в коридора 
да влезеш в хола тананикайки 
да помислиш - дали да пия чай 
да решиш - после 
да седнеш в креслото 
да погледаш Брасанс по телевизията 
да ти стане мъчно да решиш да бъдеш добър 
това е 
Голямото щастие. 

1994


[1987] [съдържание]

ОГЪН ЗА САЛАМАНДЪРА


Ти, гущер нелеп, черножълта гадина: кой те 
    наказа със славата, че огън не те лови? 
Слузеста ти е дупката, муден ти е животът, 
    жалък е пътят ти между лугавите треви. 

Ти, враг на голи охлюви и победител на червеи, 
    защо се вдърви пред мен - като леш? 
Само страхът свири по нервите ти несъвършени. 
    Ритна ли, ще отхвръкнеш. Стъпя ли, ще умреш. 

Навеждам се да потърся смешното ти безсмъртие. 
    Преобръщам те с пръчка... Безпомощно същество... 
Дъждовник... Влечуго... Плюя няколко пъти 
    върху кожата ти отровна, без да зная защо. 

И си тръгвам. Тръгвам си, а моята вяра тромаво 
    се изправя, раздвижва черножълти крачка 
и пропълзява под шумата. Крача голям, огромен. 
    Гороломен вървя към смалилата се река. 

Аз съм цар! Даже жабите усещат и се стаяват. 
    Даже камъните коленопреклонно слухтят. 
Аз съм цар, но понеже мълчи цялата ми държава, 
    шепна на себе си, докато стъпките ми гърмят: 

- Саламандър, саламандър, символ мой, вдъхновение, 
    Господ мой и Бог мой, призрак и същина! 
Тоя, дето е казал, че не гориш, е мошеник. 
    Тоя, дето е проверил, е убиец и сатана! 

Шепна си, а тъмнината като нова ера настъпва. 
    Спирам, вадя кибрит: черножълта ми е дланта. 
Кой съм, защо стоя на пътя, на кръстопътя, 
    между сушата и водата, между огъня и смъртта? 

1987


[1993] [съдържание]

ХИЛИАСТИЧНА ПОЕМА


                          1. 
                           
     Ти, що пееш, и ти, що мълчиш; що пишеш, и ти, що 
четеш написаното - де ви е радостта? 
     Ти, що грабиш, и ти, що осиромашаваш; ти, що се 
трудиш, и ти, що лежиш - де ви е радостта? 
     Ти, що лъжеш, и ти, що вярваш; ти, що се раждаш, и ти, 
що умираш - де ви е радостта? 
     И възропта камъкът в тинята, и възропта дървото в 
огъня, и възропта червеят в мравешките челюсти. 
     И възропта слабият в унижението си, и възропта 
бедният в дрипите си, и възропта робът в букаите си. 
     И възропта слабоумният в глупостта си, и възропта 
имотният в пороците си, и възропта мъдрият в знанието 
си. 



                          2. 
                          
     Волтер натопи батистената си кърпичка в оцет и я 
изстиска в чашата на Бога - Времето настана. 
     Ницше промуши с алебарда си Божия хълбок - оттам 
изтече кафява вода с гнил мирис. 
     Брадатият евреин рече: 
     - Той не е равнодушен. Той не е мъртъв. Него Го няма и 
никога не Го е имало. Да се помолим на единствения 
земен идол - Идола на Справедливостта. 




                          3. 
                          
     О, железен Идол с праведни очи и пуст поглед! О, 
любим мираж, о, конник на надеждата и ужаса! О, гневен 
динозавър, очакващ в своя ледник огнения час на 
отмъщението! 
     Как седиш ти - неподвижен в дългото си търпение, 
смирен в детската си доверчивост, страшен в 
апокалиптичното си пробуждане! 
     Как растеш ти - отровен балон, надут от охтичави 
гърди, хилядоглав змей, запълзял по гърбави улици, 
стоманенолюспест гигант с чугунени ръце, гърмолещи 
верижни лапи и мегатонно кръвообращение! 
     Как мамиш ти! 




                          4. 
                          
     Ноктите на котката са обида, и ослепените войници са 
обида, и съдраните маратонки са обида. 
     Един обиден камък е бомба, една обидена риба е 
Левиатан, един обиден отрок е Юда. 
     Да имаш повече е обида, да можеш повече е обида, да 
знаеш повече е обида. 
     Да се родиш е обида, да живееш е обида, да умреш е 
обида. 




                          5. 
                          
О, железен идол с праведни очи и пуст поглед! О, кървав 
конник - по-червен си от пурпура на Петров-Водкин! О, 
светец с алени нокти, с гъргореща, фонетично разпорена 
молитва: - РобеспиерТроцкиЧеГеварарррааааах! 




                          6. 
                          
     Ти привличаш като цвете, но забождаш като карфица. 
     Ти се въоръжаваш като Арджуна, но се биеш като 
разбойник. 
     Ти се раздаваш като Йов, но посягаш като крадец. 
     Ти обещаваш като Господ, но водиш като Сатана. 




                          7. 
                          
     О, железен идол с праведни очи и пуст поглед! 
     Ти се храниш с вяра, но пиеш кръв! 




                          8. 
                          
     Ето, въставаш над мочурищата, комари като ореол се 
вият над главата ти, жаби пеят химна на бунта ти и 
саламандри като флагове плющят над пожарищата. 
     Има един момент, в който невидима светкавица 
пронизва сърцето ти, ала ти не рухваш, защото железно е 
сърцето ти, о, идоле с праведни очи и пуст поглед. 
     Има един момент, в който мозъкът ти става ръжда и 
мръсна пяна, ала ти не забелязваш, защото железно е 
туловището ти; твоите възлюбени се грижат то да е 
смазано и страховито. 
     Има един момент, в който гърч разтриса крайниците ти, 
ала ти не забелязваш, защото вече сам си мочурище - друг 
идол зрее в тебе - омразният ти и първороден син. 
     Първият момент е когато докоснеш неправедника с 
изшиления си показалец, вторият момент е когато 
надвиеш над безчестните и възправиш самодоволен торс 
като хилядолетен истукан, третият момент е когато 
започнеш да изяждаш децата си. 




                          9. 
                          
     Кога избликва светлината и къде потъва; защо не може 
     да се нареже на филийки, защо не може да се натрупа в 
     мазето, защо не може да се изнасили или изпие? 
     Защо кръвта вопие, ала не става тежка вода; защо 
     изтича, ала не дави; пее, ала не промушва? 
     Защо слепият не вади окото на дявола, защо лудият не 
     връзва селото на попа; защо благият не изхвърля 
     морето в доброто? 




                          10. 
                          
     О, железен идол с праведни очи и пуст поглед! 
     Дрънчи твоята свобода, тежи твоята правда, процежда 
се твоето слънце! 




                          11. 
                          
     Ала щом се отвърна идва Един Пъргав и вика: 
     - Ето ти моята Риза. В замяна искам твоята шапка или 
твоя ум или твоята глава или твоя жребий! 
     - Защо? - питам. 
     - За да направя добро! - отговаря той. 
     - На кого? 
     - На себе си и на другите. 
     - Какво значи добро? - питам. 
     - Да имаш голяма къща с голям чардак, голяма червена 
кола и голяма почит! - отговаря той. 
     - Какво е голяма почит? - питам. 
     - Голяма почит е къщата, чардакът и колата ти да са 
по-големи от на другите - отговаря той. 
     - Това не е почит - казвам му аз. 
     - А какво е?! - разсърдва се той. 
     - Това е железен идол с праведни очи и пуст поглед. 




                          12. 
                          
     Няма покой за дръзкия, няма любов за безстрашния, 
няма спасение за праведника! 
     Няма дързост за смирения, няма страх за влюбения, 
няма правда за спасяващите се! 




                          13. 
                          
     Ти, що пееш, и ти, що мълчиш; ти, що пишеш, и ти, що 
четеш написаното - кога ще дойдете да вечеряме? 
     Ти, що грабиш, и ти, що осиромашаваш; ти, що се 
трудиш, и ти, що лежиш - погледайте си нишките - как си 
приличат и как изтъняват... 
     Ти, що лъжеш, и ти, що вярваш; ти що се раждаш, и ти, 
що умираш - къде сме си заприличали като идоли, къде 
сме си заприличали, къде сме си? 

1993


[1993] [съдържание]

ОЩЕ ЕДНА ГОЛЯМА


Червеното на стола като тигър 
със слъчев скок в очите ми се мята. 
Зелен и допустим е булевардът. 

Зелен и допустим е булевардът. 

Какво да ви разправям: ако хвръкна 
над чашите съборени, над кротко 
вглъбения в досадата си келнер, 
над гръбчетата крехки на колите - 
аз сигурно се бих позабавлявал. 

Да, сигурно се бих позабавлявал. 

А после щях на плочника да тупна, 
като домат, от палав пикльо хвърлен,
защото всеки пада, всеки пада - 
това боли за миг, но е човешко. 

1993


[1992] [съдържание]

ВОДА II


Твърдя, че рядко 
въздаваме на водата 
дължимата й благодарност. 

Погледай тялото си, овехтели човече, 
как се вмъква под душа - набръчкано 
като мухлясваща гъба, вонящо, нападнато 
от безброй невидими паразити - миниатюрни 
динозавърчета, питекантропчета, кроманьончета, 
неандерталчета и проч. кариеристи на еволюцията - 
те си открадват огън, 
развъртяват си търговийка, 
устройват си празници, откриват си паметници и 
дискотеки, 
разпалват си свои локални, и свои 
световни войни, 
избират народни събрания и ги разтурят, 
излъчват си свои гении, шампиони и дисиденти, 
убиват си своите пророци и своите престъпници, 
и си имат своите екологични, 
впрочем, проблеми. 

А ти какво - шуррррр! - и хоп - Апокалипсис! 
Светът се размива, размазва, потича неудържимо 
нанякъде. Няма опора - рукват върху ти океани 
като водопади и водопади като океани и - Ааааа - 
викат наблизо твои любовници - Ааааа - викат твои 
приятели, твои завистници - Ааааааа - викат роднини, 
викат познати и просто така - анонимни съграждани... и 
"Покай се!" - има време да викне по микро- 
организмовия си микрофон един микроорганизмов 
Савонарола, и ти (т.е. не ти, а микроорганизмовия ти 
двойник) изплакваш: "Грешен съм, Господи!" - и 
докато предсмъртно се стичаш, успяваш 
да вметнеш нататък: "Лош бях, и лаком, бях немарлив, 
глупав и сластолюбив, лъгах и приумножавах неправдата...
вярно е, Господи!" 

И господ се трогва! Праща ти три милимикрона пектин - 
нищожно отломъче - правиш си сал, плуваш така - 
няколко века. Първом си плах, но полека се одързостяваш, 
започваш да шепнеш молитви, след туй да скандираш 
предизвикателни стихове, да бълваш проклятия 
срещу стихията... Салът ти сетне се блъсва 
о някаква твърд. 

Въобще - оцеляваш. Ще разцъфне отново пустинята. Ще разореш 
епидермалните ниви, ще заселиш 
междуклетъчните пещери, 
ще прокараш пътеки и въжени линии, 
ще разцъфтят градове, занаяти, пороци, ще познаеш властта, 
ще основеш могъща империя, ще се 
опиташ да бъдеш мъдър и вечен монарх... 
Ала уви - все пак накрая ще бъдеш свален от любимия 
син (в съюз със народа). Ще те тикнат в един манастир, 
охраняван най-зорко. Там ще старееш безславно, 
нападнат от страх и деменция. 
Може би ще се завайкаш: "Защо не умрях при потопа?" 

Но аз съм голям, справедлив, чистоплътен. И твоите прапра8 + 
прапра7 правнуци, натрупали много вина, много мерзост, 
имот и култура, размножили се безотговорно, 
скоро ще плащат, тъй като вече съм гол, 
пея под душа и посягам към кранчето... 

1992


[1992] [съдържание]

ПАН

На Ирма Д., на Великденските истукани, на Ърнест
Хемингуей, на Петя от Попово, на човека, който ми
помогна при очната операция, на Водненската бара, на
котката Сара, на Христо Стоичков, на оня педераст,
който ме прецака на изпита по математика, на Христос,
Буда и Мохамед, на Иван Б. - да е жив и здрав.

     Понеже водоемът изпосталява, 
     и гледецът му се премрежва с паяжини, 
     а слънцето все повече заприличва на тъжна лисица, 
     ние тримата: аз, Коцето и пияният бог, 
     отиваме да ловим шарани 
     до Радомирския комбинат 
     за тежко машиностроене 
     и прочее там амбиции. 

     Така. Ние тримата бракониерстваме. 
     Коцето размотава партизанките си. 
     (Партизанка е корда, намотана върху празно шише). 
     Аз замятам с куршумен свист, 
     а - по-мрачен от Божие наказание, 
     богът захранва. (Външно той е 
     като художника на сп. "Пламък" - Пеше). 

     После става студено. Ни риба, 
     ни розови пеликани... 
Ни шестица от тотото, ни жежък пунш, 
ни ласка от хилиастичния идеал! 
     Пияният бог потъва 
     в махмурлушко мълчание, 
     а ние се греем 
     с пикантни споменчета. 
Печал. 

Но сега ще те изненадам, 
зачетени братко, както 
баладично-алегоричният Данте 
би изненадал 
някой съсредоточен шофьор. 
Сега ще те изненадам, 
така както на практика 
смъртта изненадва всички ни, 
макар да я чакаме без възторг: 

От гьола, който едва ли 
би вместил Гъливеровия мехур; 
от гьола, над който висеше 
сюрреалистично чудовищният завод; 
от гьола, запълнен изцяло 
с чугунени отливки, омаслен папур, 
удавени гуми, стъкла 
и постпролетарска пот: 

от гьола вперен в Космоса 
с полуидиотска нега - 
негата на безброй граовски нимфи, 
сбабичосани при мотиките си; 
от гьола, над който 
няма да видиш дъга, 
но ще огледаш животеца си - 
общо взето - твоя лика-прилика; 

та от същия гьол, казвам, 
козлоногият бог, подгонен 
от еротоманска обремененост 
и теософски дюдюкания; 
козлоногият бог, фрустриран 
от века на спина, изконният 
пияница на лесовете 
и бащица на древните хипарюги; 

подпухналият наш спътник, 
който сумтя, хихика, пи, 
помръкна малко, поспа, 
хулигански се изпика срещу Комбината, 
влезе в четивото ти, 
зачетени братко. (Укрепи 
и помилуй мя! - може би сега шепнеш). 
Е, точно той улови 
Чудото на чудесата! 

Каква картина! От едната страна чорлавият 
и премръзнал бог, щастлив като олигофрен, 
тегли - а от другата - Риба 
с неописуем цвят и калибър! 

О, Риба - анаграма, Риба - явление! 

Риба за целия свят, истинна риба. 

Всъщност - риба все пак. 

Риба. 

1992


[1992] [съдържание]

* * *


 Всяка вечер, 
 когато луната 
 сребристо намигне, 
 президентът Дрангозов 
 се сепва от кратък, 
 но яростен сплин. 

 И отива да пие 
 с най-близкото си обкръжение. 
      Тоест: 
      1) джипа Нисан 
      2) пистолета Макаров 
      3) Сара - авганската хрътка 
      и 4) курвата Рени 

1992


[1992] [съдържание]

ШИВАЧЪТ НА АПОКАЛИПСИСА


Лоши сънища сънува 
Бай Йордан: 
уж е буден и дочува 
барабан 
от мазето, дето зеле- 
то държи. 
Бай Йордане, нямаш геле! 
Тук лежи! 
Ала Бай Йордан не слуша - 
слиза бос. 
Свири за кураж "Катюша" 
като кос. 
Слиза, гледа как трепери 
под, таван 
зад открехнатите двери 
Бай Йордан. 
А пък кацата се киска 
и ръмжи. 
Зелето ще се разпплиска! 
Той държи. 
Здраво кацата прегръща 
Бай Йордан. 
А пък сокът - напаст съща - 
хулиган, 
бърза вън да се излее. 
Бре, че зян! 
Уж е смешно, а немее 
Бай Йордан. 
Стиска кацата, а сокът 
си тече. 
И го драска, драска с нокът 
на врабче. 
Драска, драска - уж е сок, а
не е сок. 
Струята му е жестока 
като Бог. 
А зеленият й блик от 
туй каце 
се процежда като кикот 
от сърце. 
Не е сок, а ален кикот 
плиска вън. 
Ален, ален, ален кикот! 
Бре, че сън! 
С ален кикот в струи гъсти 
е облян, 
и не мож да се прекръсти 
Бай Йордан. 
Плаче Бай Йордан - корави- 
ят шивач. 
И се смее, и се дави. 
Смешен плач! 

1992


[1995] [съдържание]

КАХЪРНА


Киро и брат му Методи зафанаха бизнес. 
Киро реши да продават цигари в Русия 
Брат му Методи отпърво се дърпаше, после 
купйха орташки цел тон със бетенце кутия 

Добре ама Киро се фана с една ученичка. 
Бинго минго - бетето потече. А брат му пък зе да го пуши. 
То и в Русия съвсем се сбъркаха от мафии 
и мимето забремене, и бизнесо зе да се руши. 

1995


[1994] [съдържание]

* * *


Сашо Симов бе поет 
до пет без пет. 
После той не бе поет, 
а бе говед. 


[1994] [съдържание]

* * *


Ако ти си "братко мой", 
значи аз съм 
"братко твой". 
Ала братко чий 
е той? 
Просто той 
е братко свой! 
Чудно! 
Да е жив и здрав! 


[1994] [съдържание]

* * *


Мима Пъцина изпи 
пълна чаша "СЕВЪН ЪП". 
Стига Мимо, яде, пи 
на родителския гръб. 


[1994] [съдържание]

* * *


Трийсет весели мъже 
скачали си на въже. 
А един от тях пък взел, 
че умрел. 


[1994] [съдържание]

* * *


Осем декара доби 
Хинко Амалгамата. 
Що ще чиниш, Хинко клет? 
Сий ибало мамата. 


[1994] [съдържание]

* * *


Снощи в дискотека "Бостън" 
стана гюрултия. 
Бодигардът Гено би 
дилъра Илия. 


[1994] [съдържание]

* * *


Пети час лежа по гръб. 
Гледам меланхолно. 
Умен ли съм, или тъп, 
няма да ви кажа. 

1994


[1999] [съдържание]

   ИЗ КНИГАТА "ГОСПОД Е НАЧАЛНИК НА КАРАУЛА" - Изд. "Анубис" - 1999 г.   

БОЙКОТ НА ТРЕТОТО ХИЛЯДОЛЕТИЕ


ви казвам; тъй както си седим с устите мазни
от вчерашна шкембе-чорба, от онзиденшни вицове за Тато;
тъй както се прескачаме, тъй както се очукваме
в мехура на разтракания век - подобно тото-топки...

Бойкот на третото хилядолетие!

Не ме е грижа ни за виртуалния му онанизъм,
ни за плешивото му хромозомно благочестие! 
Не ме е грижа как възпитано ще се изхлузва
от озвезденото - като боксьорски гащи - бъдеще,
нито пък как - играейки - ще побеждава
смъртта, или живота, или друго там - от страховете ни.

Не ме е грижа, много отведнъж не ме е грижа!
И ще ви кажа още нещо - по-добре ми е.

2.

Ти май се каниш да ни съблазниш, хилядолетие.
Че как ще ни подмамиш нас, бе - лъчезарната ти мамица!
Нас - наливачо-разливачи на основите;
нас - пионерите на Димитров и Бйитълс;
нас - скаутите на Гагарин,
нас - бригадирите на Карлос Кастанеда?

Кой, мислиш, го издуха оня вятър на промяната?
А?
Не знаеш? Ще ти кажа.
Аз, Нели и Деян, и Петя, и Николови от долния етаж,
и още - баба Спаска, и още - внучката й - Доротея Гръцката,
и още, още, още - цяла недовадена извадка
електорални и кармични единици.

Така че, от нас не чакай да пищим от умиление,
или да цвилим от възторг,
че ще даруваш с най-потребни екстри ембрионите си,
като че си сънувана от някой комунизъм фея.
Не чакай да се кефим от това, че трийсет  милиарда дилъра
ще си продават краставици, както си седят в кенефите,
и ще натрупат капитал от добродетели,
та ти ще се надуеш
като най-преуспялата вселенска банка.
Която пуска кредити на всички свои хрисими клиенти
за нуждите на разни
инкарнации.

От нас не чакай да пищим от умиление,
защото умилителните ни способности 
не се развиха.

Я - казвам аз - върви да те посрещат другаде
с "Дом Периньон" и шарени светлинни гъдели.
Я другаде дълбай с лъжичката средновековна
тунели из хайверените планини - във чест на Стендал.
И моля те - отнемай девствености другаде,
зщото нашата снимачна техника
не е на висотата на момента.


3.

Виж гърбовете ни, хилядолетие.
Ако това те прави по-уверено, посмей се
над нашите походки месокомбинатни,
докато се отдалечаваме.
Посмей се над казаните ни за ракия,
над бомбите ни - общо взето - второ качество и те,
и над това - как се обичаме като небесни инвалиди.

А после - нека се сбогуваме - и всеки по задачите.
Ние - да скърпим туй-онуй 
и да си ходим.
А ти - да гледаш подир нас.
И да се чудиш как
да ни забравиш.

1999


[1990] [съдържание]

ГОСПОД Е НАЧАЛНИК НА КАРАУЛА - 1


Така му казва: - Ставай и върви!
Въоръжих те с правдата, войниче!
Ще бъдеш несменяем часови,
а Аз ще те запомня и обичам!

Върви да пазиш Моя арсенал!
Вселенския порядък да наглеждаш!
Аз съм ти дал душа като кинжал,
и идеал - от снайпер по-надежден!

Така им казва. То си е така.
Но който тръгва, винаги се спира
с подпухнали от ходене крака,
и с пушка, натежала като гира.

В земята гледа - чужд и глухоням,
и бавно коленете си подвива.
Забравя всичко - клетви, страх и срам,
и кротко, богохулствено заспива.

Намери ли го, Господ се гневи,
и го разтърсва с ярост мълчалива.
А после казва: - Ставай и върви!

А после ни целува и убива.

1990


[1998] [съдържание]

ГОСПОД Е НАЧАЛНИК НА КАРАУЛА - 2


Той не търпи дори пукнатина
по инвентара, ни ръжда, ни влага.
Защото е навикнал на война.
Защото вечер всичко си потяга.

И лъска чизми - като за парад.
И тънко парабелума си смазва.
И най-накрая - стегнат, мустакат
в пътеките на Службата нагазва.

В градините Му всичко се таи
и дебне враговете си без злоба.
Той постовете лично утрои
и лично ги брои в потайна доба.

Не може да Го няма и за миг!
Та всеки безнадзорен миг прилича
на изоставил поста си войник,
който в цевта на пушката наднича!

Коварен е притихналият свят!
И неведнъж той Господа е слисвал
като пиян, обезумял солдат,
който крещи в нощта, че няма смисъл!

Покрий с шинел поредната беда.
Войничето се скърши нещо - жалко.

И бръсва Господ капка свобода
с подофицерски, рязък жест 
след малко.

1998


[1997] [съдържание]

ПЕТЪК-13


Капитан на бакалница, строг диктатор на 300 стоки,
Марин Накев - колко странно - отведнъж взе, та умря.
И душата му - пеперуда - между няколко сметки за ток и
два-три плача изгря като малка жълта заря.

На ъгъла между "Гео Милев" и "Симеонов век", до пощата,
стоеше един дребен дявол. Той кихна веднъж-дваж
досущ ауспух, после грабна празен боклукчийски кош и
с намигане похлупи мариннакевата душа.

От хлебарницата излязоха Росен и Петър Дузпата.
Над главите им млада вещица пронизително изврещя.
Хором лавнаха кучета. Хором лавнаха кучета.
Хором лавнаха кучета и залъха на смрад и сяра.

Но не се хвана Накев. Безтелесната му субстанция
като лък се опъна, зазвънтя като тетива.
Защото беше безсмъртна, защото мразеше границите,
защото се е разпарцаливила заесенялата синева.

Защото пълзи мъглата и пейзажът се стеле ниско,
а стените са грозни челюсти на хилядоглава овца.
И - листопаднал - народът по спирките стои слисан,
и се подхилват от локвите бензинени огладалца.

И защото невидимото на Накев беше се омазолило
от любов към внуците и отбора, въобще - от тъгата тук.
То проби искрометно коша само с импулс на волята,
и закапаха черни капки от разтопения нефтопродукт.

И пеперудата - Марин Накев - отлетя в жълтото си елече,
а дяволът изведнъж ме мерна и поздрави с костелив пестник.
- Но детето и старецът в мене - му казах - живеят вечно,
а аз - само така - минавам, и ме няма след миг.

1997


[1998] [съдържание]

ХЪЛМОВЕ В СНЕГА


Между мъглата и нещо друго - здрача? смъртта? виното? -
един категоричен контур много ясно ме вика.
И хем е така: казва ми цялата поносима истина,
хем не го е грижа, че не му разбирам езика.

Не съм избирал пейзажа, не съм избирал деня, в който
да ме зашемети многозначително тази памукова тишина,
както не си спомням да съм поръчвал коктейл "Бойко"
с точно такава дезоксирибонуклеинова киселина.

В тая игра има нещо във висша степен изкуствено:
първо - все някой я е измислил. Играл си е. Даже понякога
се е радвал, гневил, развалял я е. Все пак имам чувството,
че не му е много до нея: пипа я доста рядко.

Има и второ: ако някакъв Мега Шеф
си наеме много стажанти - милион, милиони, милиарди,
в един момент все някой от тях - Томазо, Адолф или Лев,
пожелава друг Договор, пожелава сам да е Майстор...

Това не разваля играта. Само я прави фаза,
в която играчките играят сами - невразумително и шумно.
То изморява, даже омръзва. Или - другояче казано -
контурът между бяло и бяло изглежда все по-разумен.

1998


[1999] [съдържание]

ЗЕЛЕНИ ХЪЛМОВЕ


Като циганин е щедър, като спънат танк реве,
сипе вятър, сипе слънце, сипе прах и дъждове,
долу с червея закусва, горе с пилето кръжи,
и не му омръзва нищо, и на нищо не държи.
И пробива всяка схема като огнен минзухар,
и на всеки цвят е рожба, и на всеки храст е цар,
и обича ни без милост, и затрива ни без яд,
и не спира да танцува като пумпал бесноват.
И не го познавам вече, и не знам дали е тук -
гумена ми е главата, а сърцето - от суджук,
а пък пръстите ми - репи, а очите ми - пчели,
а кръвта ми - вино - трябва лимонада - кисели.
Десет мечки хороводя под букак като черпак,
и каквото сгодя, нодя, по-юнак от върколак.
В непознати златни сватби излинявам, а по здрач
лек и сух се доразвявам, и се смея като плач.

1999


[1996] [съдържание]

ГАРА БЪЛГАРИЯ


Край будката с напомпаните цици
пасат магаре, куче и човек.
Прашасалото чело на земята
един балкански облак омрачава.

До релсите живее вече век
неизличима от пейзажа мишка
Качена на цигарена кутия
тя тънко, упоително се смее

прогресът се подпира на тояжка
почуква по перона омазутен
на пейката посяда и забравя
за вестника
          В кафето ученици
плетат играта сублимационна
като например: рок, свенливост,
агресия към всичко уязвимо

копнежът се навива на змия
и тихо сред гевреците се гуши
Къде се губиш, бял локомотив
Къде си се разбързал, черен свят

един хлапак с палто на серафим
талижката си бута по небето
и рови в опикания му ъгъл
и би заритал златната му топка

с такава остра, трънеста любов
е мазната спокойната картинка
че няма няма няма как да минеш
без да зараснеш в нея като белег

родината се прави на стоичков
и ни продава семки пред кенефа.

1996


[1998] [съдържание]

ПОРЕДНО ОСНОВАНИЕ ЗА ЛЮБОВТА


Не се отвързвай с пеещи очи,
не друсай свободата си зелена,
и като звяр безшумно не плачи
в полуопитомената вселена.

Не се отказвай само, а върви,
върви след любовта си като мечка,
забила през треви и синеви
в небесна и безизходна отсечка.

Поклащай многопатила снага
над улици и облаци опасни,
халката като кървава шега
облизвай над следите й неясни...

Върви след любовта си всеки ден,
и всеки час, и всеки век, защото
синджирът е напълно разрушен
в сакатата ръка на естеството.

И вече няма никакъв синджир,
и вече нямаш плътност, нито форма,
и светиш като някакъв пунктир
в сакатата глава на астронома.

1998


[1997] [съдържание]

ПРОВИЖДАМ БЪДЕЩАТА БЪЛГАРСКА НАДМЕННОСТ


Как идва ясна тя - и ваклоока!
Пониква като цвете през кашоните,
които мъкнат старците под мишка,
разпуква най-послушните гримаси,
опулени към кукленска Европа,
и стан изящен вдига зад витрината -
О, всичко тука струва много евтино,
купете нещо, много ви се моля!

Така израства тя, така се кърми -
от овчето стъписване пред злото
и пред доброто овчето стъписване!
Тя струва днеска само десет долара,
но я провиждам в бъдещето скъпа,
обгърната в почти космична гордост -
почуква с изумруден показалец
носа на тъй повехналия свят,
и си го води тя, и си го кара,
а после го завързва пред витрината,
и влиза вътре като привидение,
преситено от сила и история.
Тя вътре даже нищо не купува!
Отдавна вече всичко тук е нейно!
Пред бъдещата българска надменност
се вихри малко страшно изобилие!
Боксьори черни там като играчици
се хласкат в носовете, после яхват
компютрите и хвъркат като вещери...

Да не говорим пък какви напитъци,
какви любовници й се предлагат,
и власт каква...но тя е тъй преситена,
не ще да хапне вече нищо, милата...

Ще си излезе леко погнусена
и от надменност тъй ще е разсеяна,
че ще си тръгне и ще си забрави
света завързан там отпред.
Ще го забрави.

1997


[1995] [съдържание]

УПОВАВАМ СЕ НА БЛАГОДАРНОСТТА СИ


Между шарени миазми сиромашки ветрове
наш'те лодчици отнасят по една или по две
и ги връткат и ги вейкат и накрая ги топят
в лимонадени локвета и бумажен водовърт
Ех така е тука с Рангел тенекиени сърца
се стремим да ръкоплеснем през мастики и слънца
и да викнем да запеем - няма лодчица но съд,
съд спасителен ни носи - хармоничен е светът.
Над прането избелява отегчителен лазур,
но светът е хармоничен - все по-лош и все по-сюр,
все по-диво си препуска, все по-спънат се върти,
все по-кротко си закусва, все по-сляп се суети,
все по-гладно се прозява, все по-рие като кърт
под самите нас, но казвам - хармоничен е светът.
През прегракналия вестник, под сълзливия капчук
се подава като цвете шепа рошав зеленчук
и се вгрежда с умен поглед в разтегливата ни смърт,
и го правим на салата: хармоничен е светът.

1995


[1996] [съдържание]

ДЕЙСТВИТЕЛНО ТЪГА


Бай Милан
стана с пъшкане с треперене
Много го болеше много
Бай Милан
дето този свят не го разбра
Вън валеше
както толкоз много пъти
Вън валеше както вътре
Бай Милан 
тури на козата
и погледна ореха
Ала орехът
не погледна бай Милан

Бай Милан пи вода
метна на една греда въже
стегна си на врата
и отиде да живее другаде.

1996


[1992] [съдържание]

ПОЛИТИКА


1. Истината трябва да бъде казана.
2. Щом всички мълчат, ще я кажа аз.
3. Съдбовно важно е да се каже истината.
4. Доста важно е да я кажа аз.
5. Трябва винаги да я казвам аз.
6. Най-важното е да казвам аз.

1992


[1990] - [2004] [съдържание]

   ИЗ "ТЕЖКА КАРТЕЧНИЦА ПРЕДИ СЪН" - ИЗД. "ЖАНЕТ - 45", 2004   

[1990] [съдържание]

ТЕЖКА КАРТЕЧНИЦА

На Иван Драголов от Стара Загора

* * *


Въртейки педалите кротичко
Гошето прави кръгчета, Гошето става мъж.
Гошето плаче от Ботора - лошия дангалак в двора,
с оглушителен бихевиористичен апломб.

1990


[1991] [съдържание]

* * *


Старецът в нищо не вярва.
Старецът вярва в парите си.
Старецът си купува курвичка.
Да можеше да я стреля бавно.

1991


[2003] [съдържание]

* * *



Всеки си прави своя
лична атомна бомба.
Данчо си крие неговата
в скъсан чорап зад шкафа.

2003


[1990] [съдържание]

* * *


С какво стоманено клоцане
чаткат устите благостни - 
то Ницше пак полудява -
растете, мъже държавни.

1990


[1992] [съдържание]

* * *


Съвсем непознати просяци
в града ми закараулиха - 
не съм ви срещал, чудаци,
в цялата литература.

1992


[1998] [съдържание]

* * *


Те са прекрасни - тия
сяйни курви край пътя,
както се смеят с най-
жестоката част на устата.

1998


[1991] [съдържание]

* * *


Слънцето всеки ден перва
с жарък камшик Балканите.
Каква е тая верига,
забравила да залегне?

1991


[1991] [съдържание]

* * *


Един Радивой познавам -
Поет, футболист, пияница.
Вятърът западен свири
в стъклото ми като на гилза.

1991


[2001] [съдържание]

* * *


Юношата Методи нощем
седемстотин змеици люби.
И бързо става прозирен
като екран на монитор.

2001


[1991] [съдържание]

* * *


Господ си къта пилците.
Господ ни гледа ласкаво.
Защо като амбразура
окото му тъмно зее?  

1991


[1990] [съдържание]

* * *


Светлината и тъмнината
летят една срещу друга.
летят една срещу друга,
А ние сме по средата.

1990


[2003] [съдържание]

* * *


Сашка от Малко Търново
лани излезе от вкъщи
и влезе в един потаен
сайт на 300 милиона.

2003


[2000] [съдържание]

* * *


И мойта родина вече
на детска градина ходи.
Но си не знае шкафчето,
и си не помни името.

2000


[1999] [съдържание]

* * *


Започнаха да говорят
трамваите и тролеите,
и камъните, и въздухът -
а хората оглушават.

1999


[1991] [съдържание]

* * *


Светът става все по-смислен,
а малкият Захаринчо
пълзи като танк през него
и триумфалво нинджасва.

1991


[1990] [съдържание]

* * *


Кой тука няма усещането,
че скоро тунелът свършва,
и предстои да плисне
поток лъчезарен ужас?

1990


[2004] [съдържание]

* * *


Недей отваря вратата,
когато звъннат внезапно,
че като нищо ще видиш
Хитлер и Мики Маус.

2004


[1992] [съдържание]

* * *


Чувам - с военна стъпка
иде нещо съвсем невиждано.     
То гази цели градища,
но не докосва земята.

1992


[1991] [съдържание]

* * *


И се взираме в телевизора
като притихнали кроманьонци
в пещерен отвор. Нищо -
зле сме, но саблезъб е Господ.

1991


[2001] [съдържание]

ЗВЕРСКА РАПСОДИЯ


1.

Градът е животно лудо.
Нощем особено се нахъсва.
По тъмно му се издуват
възпалените лимфни възли.

По тъмно той хем похърква,
хем в треска му шават скулите,
докато фасетъчни зъркели
право в космоса пули.

Вият коли или кучета,
или камъни, или троглодити.
И страшни неща се случват 
в главите и пещерите.


2.


В едни кухини утробни
се сбират звуци и твари.
Мигат им весело и злокобно
електрически минзухари.

Всички се гушат в горещия
пушек като в хралупа.
Но няма покой - нещо
все гледа да ги похлупи.

Сякаш огромна медуза
от ерата на Плейстоцена
бавно си съблича блузата
с прелъстителни намерения.

Затова там не спят никога
и постоянно въртят глави,
хипнотизирани като бикове
сред червени треви.


Ако си отвореха човките
и птиците в такъв час,
щяха да заповръщат спринцовки
и цитати от Еклесиаст,

или студени и сини пръсти
и полусмляна луна,
преди да се слеят с гъстата
като кръв тъмнина.

2001


[2001] [съдържание]

ЗИМА НА ПРАГА


Има хора сами и залостени
по добре укрепени места.
Там - от вътрешен студ омагьосани,
мислят ярки и страшни неща.

Сякаш тука на кино са спуснати,
но го виждат безсмислен и тъп
този филм, и на киноизкуството
демонстрират решителен гръб.

И към изхода бързат с билетите.
И се струпва огромна тълпа.
И крещи: "Изгорях, за да светите!"
без надежда екранен глупак.

Те все по не обръщат внимание.
Не обичат, не мразят, не спят.
В най-червеното свое сияние,
празненство вън им готви студът.

А сърцата им - хиляди бомбици,
цъкат сиротно в душния здрач,
като в стар магазин за часовници,
с полудял отведнъж продавач,

който нещо се смее, приказва си,
и съзира как - като насън -
сбира звуци и атоми в пазвата
някой тих и огромен навън.

2001


[2003] [съдържание]

МОЯТ ЧИЧО БЕ СМЕЛ ТАНКИСТ

(По Брехт)
            И брат ми завзе парче земя
            в Сиера де Гуадарама -
            два метра и двайсет на дължина;
            на дълбочина - и два метра няма.

                      Бертолд Брехт


Свобода и танк 
моят чичо Сам
отнесе веднъж в Ирак.
А донесе само 
              шепа пясък оттам,
увит в националния 
флаг.

2003


[2001] [съдържание]

ВРАЧАНСКИ ШАНСОН


Беше ли, или не беше Ангелина на света?
Като розов сън премина, ах - отмина младостта:

с пеперудената шнола,  с бялото сукманче - рипс;
с локвиците, рано сутрин захрустели като чипс;

с хулиганското червило, с татуирания чин,
с шеметите в оня двор под никотинов балдахин;

с шест бригади, три танкиста и Дилайла без юзда;
с два развода, три завода, три борби за свобода...

Ангелина - тежка птица с недомътени яйца...
Като ланска шума шушнат прегорелите сърца.

В каменистата градина - чушки, дюли и сълзи.
Ангелина не роптае, Ангелина не пълзи.

Ни продава, ни купува под дъждовния олтар.
Не замина за Канада, не замина за ЮАР.

Философски бод не вплете в ни един разшит гарез.
Не подсили с реч и бомби планетарния прогрес.

Не пребради с черна кърпа ни светило, ни светец.
Не премери чужда радост, чужди тръне и венец.

Ангелина маха, маха - всеки миг ще отлети -
вихрен валс със Млада Бога над света да завърти...

2001 


[2003] [съдържание]

СПОДЕЛЯНЕ НА МЕТАФИЗИЧЕН ОПИТ

На Панко

Човеците отглеждат плодове,
стада и челяд в земните градини.
На много и различни богове
се молят за реколтата си, сине.

Аз тези богове по имена
познавам, но не съм им бил на гости.
"целвал ме е с кратка  светлина
единствен Пеперудения Господ.

Той всеки ден, докато си дете,
кръжи над теб с прозирното си тяло,
и бликове танцуващи плете
като видяло слънце огледало.

Но ти не го и забелязваш - не.
Тогава още сам си пеперуда,
размахала криле и колене
в поток от непресъхваща почуда.

А после той е друг. Дали цвета
мени, или се вдига в своя космос;
все по-широка сянка над света
намята Пеперудения Господ.

И става синкав и недоловим.
За миг го мернеш - кацнал върху храма,
но ето - пеят, служат му, а дим
е вече той и никакъв Го няма.

Или - подобно бомбардировач
над пясъците тъмен кръст развява,
а след секунда - нищо. Тънък плач
на мястото му се доизпарява.

Светулчесто разсее твоя мрак;
ти почнеш да ликуваш - Той въздиша.
Отец намериш ти, а Той - сирак...
Ти тържествуваш; Той си е отишъл...

Внимавай, сине - Той изглежда плах,
и лековат, и присмехулник просто...
Не е така: и с тихия си смях
е страшен Пеперудения Господ.

Мнозина се догаждат за това,
и правят всичко, за да оглушеят.
Но оня смях расте като трева,
а после ни затиска като нея.

Дано усетиш яркия му зов
през някоя Марина, Нина, Ина...
Човеците го смятат за любов -
възторг и Божа мъка то е, сине.

Дано, когато напълзи все пак
и теб смехът, всесилен като троскот,
не се страхуваш вече. То е знак
за близост с Пеперудения Господ.

2003


[2003] [съдържание]

БРАНЕ НА ДУМИ


    На 3 се запрехласвах
    многостранно
    че как да ги събираш
    всички тия цветове и звуци
    да не говориме за джанките
    за вафлите монетите и буболечките

    Такова изобилие
    не е за окончателно доверие все пак

я стани рано призори
и либето си прегърни

     настойчив хоризонт от сутринта

     я станах рано призори
     прегръщах риби и жени
     прегръщах книги и вълни
     прегръщах вери и войни

не е за окончателно доверие все пак

     един по-инакъв захлас
     печели с неправдоподобно постоянство

     По-диво е от джанка и по-бисерно
     като пипер расте и като перла
     Дилмана го сади с размах
     Дилмана с най-невехнеща снага
     под  хесето и под хасето

прекрасно е, ако изключим някои 
аквариумни рискове

     я стани рано призори
     но хоризонтът станал е 
     отвесен па макар прозрачен

     расте ми либето като канабис ма Дилмано
     като армирано стъкло отделя либето
     прегръща либето като стена от водорасли  

      все по-дълбоко бъркам все по-най  
      до китките до лактите до шията
      ако пошавам още малко с пръсти
      то сигурно ще ви запея като риба
      но бълбук-бълбук
      такова  сладко онемяване

2003


[1988] - [2004] [съдържание]

ПОСЕЙДОНОВО ТЪРЖЕСТВО

 	Пръв Посейдон земетръсец с такива слова заговори:
	"Татко наш Зевсе! Дали на земята безкрайна остана
            смъртен да казва сега на безсмъртните своите мисли?"

                                Омир, Илиада

1. ЕСКИЗ


И ето - лежим на брега, ние - флора без корени,
ние  - деца без играчки, ние - моряци без кораби.
Ние обсаждаме океаните, окупираме плажните ивици,
ние похапваме праскови и си разказваме вицове.
О, слънцето грее за всички! - кожите почерняват.
Ние се възстановяваме, състезанието продължава.
Ето ни - поразмекнати, добродушни неврастеници,
амбициозни досадници, пресметливи наивници,
ежесезонни пеперуди, ефемерни хищници,
синове на велики мечки, очилатковци с книжчици,
супермени със сърфове, инфантили невъзмутими,
рентиери, роптаещи срещу сервитьора и климата,
въдичари, обидени от глупостта на сафрида,
полубогини, излъскани от двеста и двайсет флирта,
хлапачки измамени - ах, дискотеката, кея...,
измамници с недоумяващи очи на уклеи,
и някои - лека им вода - измамени от морето,
от сърцето, от питието - ех, смъртни сме, няма как...
Но измамата има предел, а зад предела пак
сме ние.


[съдържание]

2. СКЕРЦО


Къде
се дави гуменият ми заек -
моят детски приятел?  

Къде 
заглъхва оная песен,
с която - яростен пубертет,
въставах срещу съдбата?

Как да избягам
от кръговратите на кръвта?

Кой спи 
зад завесата на живота?

О, ние бяхме деца на степта,
но вървяхме към хоризонта.
Ние преджапахме реките,
надвесихме се от континентите
и задялахме еднодръвки
с каменни инструменти.
Ние отплувахме с каяци, с джонки.
Към зората розовопръста
поеха чевръстите ни галери
със статуи, с амфори и бъчонки.
Ние богохулствахме и треперехме.
Ние възливахме вино
над необозрим трон.
Посейдон бе жесток,
ала пълен с доверие.
Беше млад бог
земетръсецът
Посейдон. 


[съдържание]

3. БАЛАДА


Но аз
съм винаги по-добър
отколкото е необходимо.
И винаги по-лош,
отколкото е известно.

Моите острови
никой не ги е откривал.
Никой не ги е напускал
моите острови.

Моите бисери
никой не ги е пресметнал.
Никой не спира
да ниже моите бисери.

Моите жертви
никой не ги е разпънал.
Никой не им е
простил на моите жертви.


[съдържание]

4. МАРШ


Ние псуваме, и пеем, и насипваме барут.
Попът ни е преподобен, капитанът ни е лют.
Мачтите ни са високи, такелажът ни е в ред.
Галеонът ни е тумбест, топовете ни - безчет.
Имаме сланина в трюма, а на кърмата - светец!
Който се съмнява в нещо, е предател и глупец!
Хей, окаяни народи, дето Бог е непознат,
слушайте какво ви казва по-достойният ви брат.
Ние носим кралски указ и полезни сечива.
Ние носим най-добрите и най-верните слова.
Тия, дето ни приемат, ще въздигнем и дарим.
Милостта ни е голяма, кръста ни - непобедим!
Тия, дето са различни, трябва да се покорят.
Мачтите ни са високи, топовете ни лъщят.
Тия, дето възразяват, ще затрием без следа.
Ние носим ред и полза, ние носим свобода!


[съдържание]

5. МОЛИТВА


О, дебелокожи владетелю,
Създателю соленокръвни,
не засищай нашите детски,
нашите земноводни души!

Остави нашата ученост
да се развива спокойно.
Остави наивността ни 
без взривове да расте.

Остави нетърпеливите -
не ги парализирай със мъдрост.
Остави танкерите до допоят
с нефт жадните им коли.

Остави фанатиците
при ядрените им индулгенции -
нека благоговейно
остареят край тях.

Нека делфините научат
таблицата за умножение,
нека до Марс подскочи
жизненият стандарт!
Нека социално се впишат
гениите и маниаците,
нека дискотеките не пресъхват
от жизнерадостен оборот!

О ти, който излизаш
с тризъбеца от морето
и придържаш полека
бутафорната си брада -
дай на гладния цял залив
пастети от водорасли,
дай на сития глад
или апокалипсис.



[съдържание]

6. ДИАПОЗИТИВ


От морето изтеглят бога с деветдесет и девет синджира.
Един го чисти от водорасли, друг му налива бира. 

1988-2004


[2002] [съдържание]

ТЕЛЕФОН


През 7000 километра
и 300 месеца немота
той й направи адски
зашеметително предложение:

- Значи виж - каза той - не стана
през тоя живот обичането. 
Дай горе твърдо да си поискаме
два нови живота - наблизо.

Помълча и добави тихо:
- Защото не виждам друга
причина пак да се раждам,
ако те няма наоколо.

Тя стоеше в ръка с ютия,
а в другата - със слушалка.
После тихо подпря ютията,
и ютията тъй застина -
като вирнал носа си лайнер
в картина на маринист.

- Здравей - каза тя - отдавна
не си се обаждал. Всъщност
е радостно да те чуя.

А после не каза нищо
нито тя, нито той, защото
летяха мисли и хора,
течаха скали, цъфтяха
свръхнови звезди и разни
прекрасни цветя на бунта.
А те като смърт са ярки -
като смърт или като букви
в букварите по обичане.

Но жиците не улавят
такива неща все още.
Те - жиците - съответстват
на своя си и на нашия
несложен капацитет.
В което си има логика.

2002


[съдържание]

За автора

Роден е в София през 1960 г. Завършил е френска гимназия в родния си град и литература в Москва.

Лауреат е на много награди за поезия, между които: "Владимир Башев" - за дебютна книга, "Гео Милев" - за принос в съвременното изкуство, "Дървената роза" - за книгата му "Ален декаданс" и др.

Негови стихове са превеждани на сръбски, немски, английски, руски, чешки, полски, италиански и др. езици.

Пише още публицистика и есеистика, превежда от френски и руски.


[съдържание]

КНИГИ ОТ БОЙКО ЛАМБОВСКИ:

Вестоносец - 1986
Ален декаданс - 1991
Едварда - 1992
Критика на поезията - 1995
Господ е началник на караула - 1999
Тежка картечница преди сън - 2004
Бойко Ламбовски
Бране на думи



Boiko Lambovski, Bojko Lambovski